Емо стил

Когато те погледна виждам слънце в твоя поглед,
но знам, че зима идва след това.
Тази зима те прави толкова студен и аз не мога да те търпя.
Ревнуваш ме ти от всички,
от приятелите си дори.
Когато погледна в твоите очи
зима студена слънцето ще заличи.
Мразиш ме когато аз те лъжа,
но обичаш да ме лъжеш ти.
Най- прекрасната целувка - лъжа е и тя дори!
Защо ме лъжеш? Защо живота ми хабиш?
Защо когато ти кажа "обичам те", ти мълчиш?
Мислиш, смееш се на това, че си пленил моята душа...
Казваш, че обичаш ме и ти,
тогава пламък в сърцето ми гори.
Вярно ли е аз не зная,
но трябва да си призная,
че обичам те безкрай
и в ада с теб съм като в рай!

Преди да се запозная с теб аз бях нищо,
но сега не е така.
Имам чувство, че летя когато съм с теб,
че по щастлив аз не мога да бъда
когато ми се усмихнеш.
Няма по щастлив от мен на света когато съм с теб.

Когато сме прегърнати, не искам да те пускам,
защото ще отлетиш, като птичка пусната от клетка.
Когато сме прегънати времето за мен спира.

Не мога да забравя твоята неземно красива усмивка.
Когато си усмихната, светът става по - красив,
защото още един ангел се усмихва.

Навън виелици бушуват диви,
сняг на парцали вали,
кучета от студ вият,
а аз с лекота се боря с бурята дива,
и споменът за теб ме топли,
защото с нетърпение очаквам момента когато,
ние пак ще се видим.

Вече не знам какво искам.
Искам винаги да съм с теб, но не мога,
искам да не се виждаме повече
защото ще трябва да се разделяме.

Всеки път ми става все по - трудно да се разделям с теб.
Не мога вече да бъда далеч от теб,
защото сърцето ми плаче и вика твоето име.

Твърде малък си за да бъдеш емо? Обикновено когато говорим за емо деца имаме предвид тинейджъри, които вече са в гимназия или студенти, взели присърце “тъмната и депресираща” култура. Но напоследък забелязвам тенденция да се набляга на думата “дете” когато става въпрос за емо културата. С други думи от дене на ден все повече и повече деца под 13-годишна възраст биват увлечени от емо лайвстайла.


Накои хора смятат, че годините нямат значение, когато трябва да се направи избор на прическа, на начин на обличане, на музика, която да харесваш и слушаш. Дори тя да е емо. Но аз ви съветвам, хвърляйте по един поглед към по-малките си братя и сестри.

Напоследък все по-често се съобщава за пиърсинга, татуировките и дори опити за самонаранявания като част от тъмната страна на тази нова и все още недобре позната култура. Необходимо е тези млади хора да изчакат да пораснат още малко, да не бързат да говорят колко лош е светът, да не бързат да се отчайват. Говорете с децата си, да се радват на най-хубавите си години, да бъдат първо деца, а след това емо.

Често сценичният стил се смята за определящ фактор в живота и поведението на привържениците на емо културата. Вече се е наложило мнението, че той играе по-важна роля от музиката. Сценичният стил залага повече на цветовото разнообразие, отколкото на емо детайлите.

Малките тесни дрешки /панталони и тениски/ ще са хит и това лято. Тази година се налагат още по-ярки цветове в облеклото. Тениските ще са още по-модерни, при тях ще преобладават анимационни символи, герои и лога. Аксесоарите също ще са по-цветни. Не трябва ви изненадва фактът, че това лято сценичният стил ще бъде доста разпространен в магазинната мрежа, ще наднича от всяко списание през лятото на 2008. Подгответе се за едно весело, многоцветно и заредено с много настроение лято!

Емо децата са объркани тинейджъри, които се обличат като противоположния пол, тъй като не знаят какво харесват, нито кои са те. Не знаят дали са щастливи или не, дали трябва да продължат да живеят или не. Така подражавайки един на друг откриват едно малко местенце, което им принадлежи.


Те искат да обичат и да бъдат обичани. Биха приели любовта на всеки, който им я предложи. Това обяснява и бисексуалността им.

Обществеността трябва да бъде по-толерантна към тях, тъй като сега се намират в труден период. Период на лутане, на самоопознаване, страх и бушуващи емоции. Това е просто поредния етап от живота им, който скоро ще отшуми.

Лена и Маша бяха добри и неразделни приятелки. Живееха в един блок, всеки ден бяха заедно.
Лена живееше с баба си – родителите й бяха починали.
На един купон Лена забеляза непознато момче. Беше нов в училище, почти никой не познаваше. Лена го гледаше като омагьосана – беше прекрасен. Говориха си много нея вечер, а когато се разделиха, Лена вече беше хлътнала до уши.

Изминаха три месеца от запознанството им. Лена ставаше и лягаше с мисълта за Игор, тайничко се надяваше да го види в училище, а той … той не й обръщаше никакво внимание.
Маша предупреди приятелката си, че Игор не е за нея и по-добре да се откаже от него. Но тя не се отказа – напротив отиде и му каза какво чувства.
- Съжалявам, Лена, но съм влюбен в приятелката ти Маша …
Разплакана се прибра у тях. За случката не спомена на Маша. Момичето се затвори с себе си, не беше весела като преди, усмивката й изчезна, никъде не излизаше, с никого не говореше.
Един ден Маша отиде да я види. Притесняваше се за приятелката си. През сълзи Лена разказа какво я мъчи от толкова време и за разговора й и Игор. Говориха дълго за него, накрая на Лена й олекна и реши, че ще положи усилия да го забрави. Точно когато най-малко очакваше Игор дойде при нея и й каза, че изпитва чувства към нея, но иска да запазят връзката си в тайна и най-вече от Маша, защото щяла да им завижда. Лена не беше на себе си от щастие. Изминаха два месеца, Лена сияеше и най-накрая реши да сподели на приятелката си коя е истинската причина за нейното щастие.
Маша слушаше и не вярваше на ушите си. Заеквайки попита:
- Но как … вие излизате от два месеца? Шегуваш ли се с мен?
- Не, не се шегувам! Толкова съм щастлива, Маша!
- Аз и Игор … ние … ние от три месеца сме заедно. Не ти казах, защото той искаше да запазим чувствата си връзката си в тайна …
Сякаш целият й свят рухна в този момент. Толкова й беше болно.Заключи се в тях и не излезе цяла седмица. Плака, мисли, премисля, спомените за него препускаха в главата й. Реши, че трябва да разбере на всяка цена истината.
Отиде при Игор и го попита за истината. Той я гледа минута-две и прихна да се смее.
- Просто се пошегувах с теб, не го приемай толкова на вътре – каза й той

Това признание я съсипа. Прибра се в тях и повече не излезе. След два дена приятелите й разбраха, че баба й я открила да лежи с прерязани вени на пода в стаята си…

Записан е много материал, което позволило на бандата да включи в диска само най-добрите композиции. Албумът ще се състои от десет парчета, а заглавието на проекта музикантите пазят в тайна засега, както и подробности около проекта.

Основната заслуга за музиката е на Евгений Бабенко. Негово дело е саундтракът към американския филм "Crystal Palace", както и много руски филми.


Искам да опровергая слуха, че групата ще вземе участие в съвместно турне из Европа с Rasmus. Не е известно откъде се появи този слух. Към настоящия момент от страна на Tenkorr няма сключено споразумение между двете групи. Рано е да се правят каквито и да било предположения и изводи относно съвместна обиколка по европейските стадиони на двете хитови групи. Доверявайте се само на това, което самите музиканти и техният мениджър съобщават на официалния сайт на групата. Всички подробности относно новия албум съвсем скоро ще бъдат изнесени на официалния сайт на групата www.tenkorr.ru

Най-смешно ми е когато емотата отричат, че са емо, без значение дали сами са се определили като такива или обществото го е направило. Мразят когато някой друг им казва какви са. Това е сигурна индикация за несигурност и обърканост.

Единствената възможност е в стаята на въпросния тинейджър да бъдат открити следи от емо културата, които да не може да отрече – стихове, които са се говори за самоубийство, картинки с подобна тематика, различни аксесоари и др.
Макар отстрани да изглежда, че емо се стремят към усамотение, в действителност те жадуват за внимание. Държат хората да знаят кои са те, да споделят музикалните им предпочитания, да харесват поезията им.

Посредством myspace и msn messenger дори не е необходимо да се срещат с когото и да било. Там те могат да бъдат такива, каквито искат. В Интернет могат да имат една различна действителност.

Дали емо искат да бъдат критикувани или не е доста изтъркана фраза. Някои емо си мислят “обществото знае, че съм различен и ще се преструвам, че мразя това”. В този смисъл критиката им харесва, защото са наясно, че са забелязани, че усилията им не са напразни. Докато се притесняват от общественото мнение, няма нищо тревожно.

Много хора като чуят думата “емо” веднага си мислят за потискаща, крещяща музика, тъмни дрехи в метросексуален стил. Емо може да означава за отделните хора различни неща. За някои това е музикален стил, за други е начин за въставане срещу нормите, наложени от обществото, за трети - начин за открояване от тълпата, четвърти изобщо не разбират какво се опитва да изрази емо.

На всеки няколко години на обществената сцена излиза определена група хора, която има свои разбирания за света и действителността около тях. Най-новата подобна група са т.нар. “емо”, които са по-съвременен и леко видоизменен вариант на популярните от близкото минало “готи”. Въпреки, че готите също се обличаха в тъмни дрехи и лакираха ноктите си в черно, женското начало не беше така силно изразено при тях, както е при “емо”.

Новото движение е интересна симбиоза между музикален стил и модно изразяване. Трудно е да се установи дали модата имитира музиката или обратното.

Разбити сърца и самосъжаление в огромни количества – това изобилства в емо парчетата. Вероятно тинейджърите не са способни да интерпретират по друг начин чувствата си през този много важен етап от живота си.

Чисто технически погледнато кликата „емо” не съществува. Ще ми кажете, че Емо е вид музика, при която групата изпълнител и авторът на песните са свръхемоционални. По-старите емо групи наистина са плачели на концертите си. Те влагат много страст и любов в това, което вършат.

В днешния смисъл на думата, емо децата обикновено остават неразбрани и смятат, че никой не ги разбира. Истината е, че вместо да се срещнат или да поговорят с някой, те се самовглъбяват, изолират се от останалите си връстници. Промяната, която настъпва с тях има и външен израз – боядисват косата си в черно, пускат дълги бретони, скриващи половината им лице.

Но ако ме питате всичко това е едно глупаво класифициране на хора заради начина, по който изразяват себе си. В днешно време ако някой младеж се опита да изрази себе си посредством черни краски /облекло, грим, аксесоари/, веднага ще бъде сметнат за ”гей”, което смятам, че е недопустимо. Грешките, които откриваме в другите са само една малка част от грешките, които самите ние допускаме. Никой не е съвършен и трябва да уважаваме всички хора и да прощаваме грешките им, така както те са толерантни към нас.

Емо е тип музика, а не вид индивидуалност. Да, слушат твърде много емо музика, но това не означава, че са емо. Може би просто харесват такъв тип музика. Смятам, че е крайно време всички да спрат да се борят срещу “емо” поколението и да си гледат своя живот.

Значителна част от емо кидс са почитатели на т. нар. “стрейт ейдж” - движение пропагандиращо здравословния начин на живот, отричане на алкохола, тютюнопушенето, наркотиците и безразборния секс.

Счита се, че характерна черта на емо децата е бисексуалността. Границите между половете са силно размити, трудно е да се различат емо бойс от емо гърлс. Причина за това са еднаквите прически, гримът, като необходимо условие за поддържане на стила, голямото приложение на розовия цвят, както и типичните атрибути, които започват с плюшените играчки и привършват с картинките на сърчица, човечета и анимационни герои.

Широко разпространено мнение е, че емо децата са склонни да си причинят болка, да се наранят като се порежат, изгорят или по друг начин или дори да прибегнат до симулиране на самоубийство. Смята се, че правят това за да си доставят удоволствие и да привлекат внимание. Повечето представители на стила отричат това и твърдят, че са активни, жизнени и дейни и апатията и меланхолията е нещо чуждо за тях.

Най-важното за привържениците на емо стила е изразяването на емоции. Приема се, че емо хората са чувствителни, срамежливи и искрени по отношение на емоциите си.

Тези, които принадлежат към тази субкултура са известни като емо кидс /емо деца/. Най-често това са младежи на възраст между 14 и 20 години. Те са лесно раними и депресивни. Имат склонност към съмовглъбяване, отличават се с по-особено, чувствително отношение към заобикалящия ги свят, противостоят на несправедливостите и често сменят настроенията си.

Емо децата търсят истинската, щастлива любов и съмишленици. Те са против насилието, злото и се обявяват за мира по целия свят. Не разбират законите на реалния, жесток живот и искат да живеят мирно и просто. Смята се, че именно поради тази причина носят дълги бретони - да се прикрият от жестокия, несправедлив свят, който ги заобикаля и хората, които не ги разбират.

Силно се открояват с яркия си външен вид и тъжното, почти разплакано изражение на лицето, за да могат поне визуално да се разграничат от останалите лъжливи и неистински представители на човечеството.

Емо децата пишат поезия, насочена към хаоса, самотата, гнева и отразяваща всеобщото неразбиране проявено към автора. Поезията им е съчетание от безсъзнателно писане, проста рима или несъществуваща схема на римата, често споменаване на плътта и по-конкретно на сърцето. Използват се мрачни, депресивни и подтискащи прилагателни, изразява се безпокойството по отношение на променливостта във времето, любовта и т.н. Типично е пренебрегването на пунктуацията и граматиката.

Като всеки музикален стил и емо изгражда собствена мода и стил на обличане, характерен само за него. По разнообразие значително превъзхожда родоначалника си хардкор пънка. Изказват се дори мнения, че последния често заимства плодовете на фантазията на емо модата.

Как изглежда класическото емо дете?

Слаб, висок тинейджър с прави, гарвановочерни или тъмнокестеняви коси. Допустими са разноцветни кичури в ярки тонове. Много важна е прическата - дълъг, прав, филиран бретон, закриващ половината лице. Останалата коса е рошава, стърчаща на всички посоки. Бакенбардите са задължителни.

За момичетата са характерни детските, смешни прически като две опашки, шарени фибички във формата на сърца и др.

Гримът е задължителен и за двата пола. Устните са в блед нюанс, най-често със светъл фон дьо тен. Лицето задължително е бледо.

Единственото ярко нещо на лицето са очите. Те са дебело подчертани в черно. На очите се отделя много голямо внимание, защото се смята, че очите са огледало на душата, а душата - това са емоциите. Често с черен молив се рисуват сълзи или спиралата се размазва за да имитира следи от плач.

Типичните цветове са розовото и черното, най-често на райета. Розовото може да се замени и с друг, задължително ярък цвят.

За облеклото са характерни тесните дънки, може да са скъсани. Задължителен е колан със капси или вериги, най-добре в розово. Коланите е желателно да са два на брой. За отгоре се носят тесни тениски по тялото със детски рисунки на анимационни герои, черни тениски с имената на популярните емо банди. Актуални са тениските с разполовени на две розови сърца. Желателно е тениските да бъдат с един-два размера по-малки, за да стоят по-впити. От обувките фаворити са кецовете, скейтърските или тенис обувки, може и черни маратонки с розови връзки или стари, износени черни обувки. На ръцете се носят много разноцветни гривнички или такива с капси.
Предназначението им е да прикриват мнимите белези от срязани вени. Герданите се състоят от едри, разноцветни или бели перли. Характерни са тесните пуловери с V-образно деколте, тесни сака с множество значки по тях.

Отварям очи, наоколо е непрогледен мрак. „Сляпа ли съм? Не, просто е тъмно. Къде съм? Не зная.” Чувствам, че падам. Но не се страхувам.

Странно, толкова съм спокойна. Толкова е хубаво. Сякаш не съществувам реално. Вятърът приятно гали лицето ми, разрошва косите ми.

Дочувам гласове от всички страни, някак далечни и странно познати гласове, но защо са изпълнени с мъка и сълзи? Един от гласовете звучи толкова познато и стопля сърцето ми. Коя е тази жена? Тези сини очи … защо са плувнали в сълзи? Мамо? Това си ти нали? Моля те, прости ми, че те оставям… Очите ми се навлажняват, извръщам лице и затварям очи.

Около мен в тъмнината съзирам картини. Виждам себе си, но кои са тези хора около мен? Моите приятели? Да, приятелите ми! Не можах да им кажа колко ги обичам през краткия си живот. Животът ми не беше лош, въпреки че имаше и моменти, в които много плаках от отчаяние, не виждайки изход. Но сякаш точно тези моменти ми помогнаха да израсна и да стана по-силна. Не съжалявам за нищо …

Сякаш огромен товар падна от мен. Вече нищо не ме задържа на този свят - времето ми дойде. Въпреки че тези сини очи вечно ще ме преследват. Мамо … обичам те!

Неразривен елемент от имиджа на всяко уважаващо се емо дете – това е пиърсингът. Той може да бъде на носа, на устната, на веждата и на други места по тялото, важното е да го има.

Някои емо деца си правят тунели – това са дупки с ширина 12-16 мм, в които се слагат специални обици с формата на геврек.

Типичният емо тинейджър ходи с чанта през рамо от типа на пощальонските или раница. Задължителен аксесоар към чантата / раницата са значките /колкото повече, толкова по-добре/ или плюшени играчки.

Носят се и очила - големи, с квадратни черни стъкла и дебела рогова рамка или с прозрачни стъкла и дебела черна рамка. Ноктите се лакират в черно или сребристо.

Емо символиката включва - розово сърце разполовено на две, череп с кости, пресечени розови или черни пистолети и надпис "bang bang", черна петоъгълна звезда на розов фон.

Типичната емо поза е наведена настрани глава, така че бретонът да виси, с допрени до слепоочието два пръста изобразяващи пистолет.

Стилът, който днес е известен сред привържениците си като стил на живот първоначално възниква като течение в музиката и по-конкретно като разновидност на емоционално заредения пънк рок в началото на 80-те. Зараждането на т. нар. емо кор започва след окончателното замиране на вашингтонския хард кор пънк, свързван с творчеството на Minor Threat и насочването на музиката към мелодичния рок и прочувствения пънк.

За пръв път терминът ЕМО се появява като иронично определение за част от групите свирещи в т. нар. класическо DC звучене, което представлява рок темпо, музикалност и мелодичен вокал със емоционална лирика. Характерно за вокалите е, че в кулминационните моменти преминават към чувствени стонове.

Според някои източници етикетът Емо се лепва на този стил в музиката от едно интервю на бившия вокалист на Minor Threat, Иън Маккей, който продължава кариерата си като солист в група Embrace .

През 1996 се появяват първите групи, които умишлено се фокусират върху елемента Емо. Това са Rites of Spring, които се явяват основоположници на стила, последвани от The Hated и Moss Icon.

Освен като разновидност на пънк рока Емо се счита и за по-тежко инди или за вариант на хард кора със запазено звучене, но променена тематика на текстовете.

Характерни за емо музиката са писъците, плачът, стоновете, шепотът, който преминава във вик. Основните теми в текстовете са нещастна любов, несправедливост, жестокия и изпълнен с насилие свят.

Отделните емо групи не могат да бъдат сравнявани, тъй като всяка изразява емоциите си по различен начин. Най-важното е емоционалността да е искрена.

Музикалният стил Емо се развива непрекъснато и пресича всякакви граници, както музикални, така и географски. Популярен е по цял свят и в момента съществуват доста хибридни групи, които съчетават в звученето си джаз, инди рок, фолклорни мотиви, техно, нойз, поп пънк, денс и др.

По този начин се появяват и нови стилове, производни на Емо -screamo, spazz core, brutal emo и други.

Сред най-популярните и класически Емо групи се нареждат имена като Bob Tilton, Harriet The Spy, Yage, The Hal Al Shedad, Locust, Sunshine, Submission Hold, Saetia, Breakwater, Monochrome, Frodus, The Party Of Helicopters, Four Hundred Years, Closure, Guts Pie Earshot, Kurt и т.н.

Стандартният състав за всяка Емо група включва китара, бас, барабани и вокал със силен, мощен глас, обхващаш голям диапазон. Музиката е прекалено силна, а най-характерното е продължителния вик на вокалиста, така наречения скрийм. За да добиете представа за съвременната Емо музика препоръчвам ви да послушате My Chemical Romance, From First to Last, From Autumn to Ashes, Billy Talent, At the Drive-in, Cable Car Theory, Cursive, Dead Pop Club, Jimmy Eat World, the Mars Volta, The Used, Matchbook Romance, Thursday, Finch, No Knife, Get Up Kids.

Откакто този нов стил рок музика се появи, понятието “емо” заживя в обществото. Ще попитате какво е Емо? По същество Емо представлява емоционален рок. Или казано по друг начин песни, в които се говори за чувства и други подобни неща. По всичко изглежда обаче, че начинът, по който се обличат тези тинейджъри, наречени Емо, плаши обществото и аз наистина не мога да си обясня защо.

Е и какво от това? Стилът им е различен - носят тежък очен грим, впити дрехи и много аксесоари. Повечето хора намират това за необяснимо и странно. Но такъв е техният стил! Защо е необходимо всеки да им се нахвърля и да се твърди, че тези хора са опасни, само заради музиката, която слушат и начинът им на обличане?

Защо трябва да бъдат смятани за членове на някакъв ужасяващ култ, който скоро ще порази обществото? Сериозно, смята се, че това е неговата тенденция. Да, има хора, които сами си причиняват болка наранявайки се, на тези хора се нуждаят от помощ, а не жалкия стереотип, който светът е създал за тях.

Всеки човек има право да слуша музиката, която иска, да се облича, така, както иска, без да бъде критикуван заради това, че е различен. Никой не обръща внимание и не критикува момичето, което си е облякло пола, която е по-скоро колан, отколкото дреха, ни кой не прави забележка и на момчето, което се разхожда с мръсни и окъсани дрехи, но те НЕ СА Емо, а обикновени тинейджъри. За тях няма проблем! Общественият гняв е насочен само към представителите на емо културата.

Аз самият също съм тинейджър и имам приятели, които са Емо. Аз също съм Емо. И искам да ви кажа, че ние обичаме да се смеем, да се държим за ръце, да ходим на кино, да учим и да правим всички онези неща, които един нормален тинейджър прави. И не, не си седим вкъщи постоянно, не хленчим и не се нараняваме. Ние сме като всички останали, просто го приемете!

Емо културата е базирана на чувството за отчуждаване от обществото. Типични за външния вид на един представител на емо са пиърсингът, дългата боядисана /предимно в черно/ коса, впити дънки и тениски. За разлика от други социални групи емо културата е базирана около идеята представителите й да не са толкова популярни в обществото, без да го правят натрапчиво.

То става популярно сред днешната младеж с нарастващото чувство на изолация и търсене на себе си, особено в по-късните тинейджърски години, когато подрастващите са най-объркани и още не са наясно какво искат да правят с живота си. Емо обръща внимание на проблеми като несподелената тийн любов, себеопоззнаване и т.н., но които другите музикални стилове изобщо не обръщат внимание.

От много години емо културата има и своя музика, но едва в последните години тя придоби повече популярност. Мy chemical romance, Рoison the well, Underoath, Hawthorn heights, Fallout boy and Panic at the disco са типични емо банди.

Съществуват два различни стила в емо музиката. Първият е “scream-core” – характерно за него е, че една част от вокалите са пищящи/крещящи, а другата половина са тихи. При втория стил всичко е изпято нормално по определен, характерен за всяка група начин /към втория стил се причисляват банди като Panic at the disco/. Най-важното нещо, което трябва да се знае, за да бъде правилно разбрана емо културата, е че тя е базирана на чувството на изолация и отдръпване от обществото.

Емо е част от процеса за „откриване на самоидентичността”, през който всяко човешко същество преминава. Но освен това емо е стил на обичане, музикален жанр, начин на живот.

Поради своята чувствителност често емо хората са твърде остро настроени към околните и света, който ги заобикаля. Познавам доста хора, които ме уверяват, че ако бяха с 20 години по-млади, щяха да са част от емо лайфстайла.

Възприемането на емо като “хора, които се самонараняват” и които са “предимно самоубийци” е напълно погрешно. Като хора, които живеят в унисон с чувствата си, често говорят за тях и това, което вълнува останалия свят често остава скрито за тях. Просто не ги вълнува. Живеят си в собствения си измислен свят. Депресията е присъща за чувствителните индивиди, затова е и толкова разпространена между емо хората.

Критиките към емо културата на първо място са по отношение на музиката, която е сравнявана с момчешките групи от 90-те години. Всички й предричат твърде кратък живот. Смята се, че й липсва стойност.

Емоционалността на емо децата се фалш и излишна ревливост. Противниците на емо културата ги обвиняват, че симулират тежък, преизпълнен с драми и нещастия живот, докато на практика основната маса привърженици на емо са представители на средната и по-висока класа и по правило обитават уютни и богати домове и не търпят никакви лишения.

Причина за тези твърдения е обстоятелството, че поддържането на типичния емо имидж е доста скъпо удоволствие. Според противниците на стила емо децата са мелодраматични, самосъжаляващи се хлапета, които напразно хабят усилията си за писането на бездарни стихове и безцелно висене в my space.

Широко разпространено е схващането, че музиката и субкултурата емо подтикват младежите към самоубийство. Често се изказват мнения, че опитите за самоубийство са показни и театрални и не целят нищо повече освен привличане на вниманието и сдобиването с характерните белези по китките.

Емо момчетата често са обявявани за хомосексуалисти, поради типичния си унисекс вид и са обект на подигравки и дори на малтретиране. Насилието се проявява към емо децата като цяло, което ги прави доста затворени и необщителни личности, които рядко поддържат социални контакти извън себеподобните си.

Емо хората се чувстват неразбрани от околните, малтретирани от заобикалящия ги свят, смятат, че всички са против тях и затова са в перманентно състояние на депресия /или поне претендират да са/. Често режат вените на китките си в доказателство на това колко „емо” са.

Емотата често се обличат изцяло в черно и боядисват косата си в тъмни цветове. По този начин целят чрез външния си вид да покажат на целия свят как се чувстват от вътре. Видът им показва недвусмислено, че има нещо, от което са депресирани, нещо, което ги подтиква да режат вените, тъй като не виждат друг начин да се измъкнат от омагьосания кръг.

Въпреки, че някои от тях изглеждат по-нормално, за мен те не са нещо повече от армия клоуни.

В наши дни съществува разделение между хората най-вече заради културата, към която принадлежат. Определени хора са обозначени като “емо”, “готи” и т.н. заради начина, по който се държат, обличат и музиката, която слушат.

По мое мнение това е изключително неуместно и руши нашето общество. Може би ще си помислите по какъв начин начин “руши” обществото? Ще ви обясня. Голяма част от хората смятат, че тези представителите на отделните субкултури представляват заплаха за обществеността и ги игнорира.

Терминът “емо” се асоциира с депресирани млади хора с дълги бретони, тъмно облекло, слушащи подтискаща музика, мислещи за самоубийство, нараняващи се, чувстващи се изолирани и вечно неразбрани, емоционално наранени. Тези асоциации се дължат обаче на невежеството на обществеността. Да, за някои от емо младежите всичко това може да се каже, но може всички да бъдат поставяни под общ знаменател.

Емо трябва да се свързва най-вече с музиката. Тя всъщност представлява хардкор пънк. Най-известните емо банди са Hawthorne Heights, Escape The Fate, +44, Bullet For My Valentine (Emo/Metal), My Dear Juliet, Fall Out Boy, My Chemical Romance.

Понятието “емо” се свърза с чувствителни хора. Да бъдеш емоционален не означава хора в тъмно облекло и дълги бретони, както се е наложило в общественото мнение през последните години.

Емоционалността може да бъде породена от прости неща като връзки, приятелства, отношения, любов, семейство, чувства, самота и др.

Така че следващият път, когато видите някое емо не го съдете толкова строго, защото има белези по китките. Хората, които прибягват до подобни мерки в своето отчаяние се нуждаят от помощ.

Никое от емотата, които познавам не се чувстват депресирани през цялото време. Това са моментни състояния, през които всеки един от вас е минавал през даден етап от живота си.

Вече е 21 век и на тинейджърите най-накрая им беше дадена малко свобода. Има “стотици” категории, към които младите хора сами се причисляват.

Едни от тях са така наречените Емо, съкратено от emotional, твърде опасно движение. Но дали наистина е толкова лошо, колкото всички смятат?

Първите неща, с които човек прави асоциация, когато чуе “емо” да депресирани младежи, които сами си причиняват болки, използват наркотици и т.н. но ако попитате едно емо какво му хрумва най-напред, когато чуе тази дума, без да се замисли ще ви отговори – поезия, изкуство, емоционалност и индивидуалност.

Хората, които са настроени негативно към този стил, най-често са родители, които не са запознати с потенциала на своето дете и дори не разбират истинското значение на “емо”.

Крайно време е хората да спрат да съдят някой заради външния му вид и за това което са подочули от някъде. Вместо това не се опитат да си “отворят” очите за скритите заложби на своите деца. Съветът ми към родителите е, до поддържат децата си без значение кои и какви са избрали да бъдат, да им позволят да изразят себе си. Това е част от тяхното израстване и формиране като личности. Всички сме минали през такъв етап от живота си, когато сме били на техните години и не сме срещали разбирането на своите родители. Нека не повтаряме техните грешки.

Пренебрегвайки „популярното възприемане” за момент, описания като „емо” съществуват само защото тези хора /дори и когато не правят нищо друго освен да бъдат себе си/ изглеждат страшни за мнозинството. Това е така, защото голяма част от обществото се страхуват от нещо, което по някакъв начин е „различно” от общоприетото.

Ако се върнете мислено назад в 60-те години, когато Бийтълс бяха особено актуални, ще си спомните за всеобщия страх, който обхвана обществеността, а именно на къде отива този свят. А това, което направиха Бийтълс беше, че просто дръзнаха да носят дълги коси, а това беше извън стереотипа.


Често мненията за подобни движения са много погрешни и до голяма степен са основани на невежеството на обществото какво точно представляват. Общоприето е, че човек, който се облича изцяло в черно, носи черен грим и слуша „подтискаща” музика, задължително е „странен”, „склонен съм самоубийство”, „престъпник” и представлява потенциална заплаха за „нашия” начин на живот. Подобни неща са просто смешни. Привържениците на емо културата в никакъв случай не представляват заплаха за обществото, точно както преди 40 години и хората с дълги коси не бяха. Те са хора като нас.

Забелязал съм, че сред младите хора има една сила, която си проправя път през мейнстрийма и с всяка изминала година става все по-разпространена. Боядисана черна коса. Пиърсинг. Чанти през рамо. Тежък очен грим и при двата пола. Автоснимки, заснети от неопределен ъгъл. Всичко това ви е познато, нали? Тази сила или „движение” се нарича Емо.

За пръв път чух Емо като понятие когато бях в гимназията /края на 90-те години/. Разбира се не чух за него в училище, тъй като това бяха години, когато всяко алтернативно дете беше обозначено просто като скейтър.
Когато започнах да посещавам колежа и да работя с младежи, които бяха по-малки дори от котката ми, прекарвах цялото си време с млади хора. Тогава странната дума Емо се завърна отново. Когато видях хората, обозначени като емо, си помислих, че те са същите като готите. Тогава приятелят ми, който беше хипи ми обясни, че емо означава емоционален пънк, който представлява тип музика, която мутира от евтина имитация на пънк рок със стихове.

Както всяко движение има своите отличителни характеристики, смея да кажа, че Емо не прави изключение. Емо прическите се превърнаха в тяхна запазена марка. Стилът на обличане, гримът, гривните и обеците – всичко това ги отличава от останалите.
Можем ли да кажем, че емо движението е ново поколение скейтъри? Там, където израснах, всеки, който не слушаше кънтри или рап, беше причисляван към категорията на загубеняците. Така нареченото морално мнозинство не приемаше различните хора. Пънкари, метъли, хипита, скейтъри, инди, готи – за тях всички бяха едни и същи – боклуци.

Може би свръханализирам емо концепцията. Но апатията в тинейджърска възраст не е нищо ново и винаги ще бъде част от живота. С годините тинейджърските движения се менят – хипита, метъли, готи и т.н. Уверен съм, че като всички други тинейджърски прищявки и тази скоро ще отмине.

Отново стоя сама... Сама под мрачното небе... Поглеждам нагоре... и какво се случва...? Полудявам ли или това е реалността...? Звездите ми говорят... Луната ме гледа... Чувам песен, но от къде...? Сън или реалност, вечно задавания въпрос...

В този миг разбрах нещо, което не знаех до сега... Мракът... има своя красота... За повечето хора това е просто част от денонощието, през което могат да си починат... а дали наистина е така...?

Обичам тъмните цветове... за мен нощта не е това, което за повечето хора... и поради тази причина се мислех за различна... Сега разбрах, те са различните... Какво крие денят? Нищо... там има светлина, всичко е ясно поне до някъде... Ами нощта?

Сега започвам да разбирам думите... "Само в мрака има светлина"... В тъмнината се крие нещо повече от мрак, тъмни сенки, самота и страх... Напротив! Там се крие красота... която не се оценява... Страхът? Какво е това...!? Чувство или просто натрапчива мисъл?

Самотата... Може би не е толкова лоша за колкото я мислят всички!... Цветовете...? Може би не всичко е черно и зло, за каквото го мислят всички... Трябва ли да се крием, щом сенките на нощта паднат над земята... и какво е нощта...? Тя също има своя дар... Дарът на тъмнината... Какво е всъщност това? Мит...!? Смърт!? Живот!? Или нещо повече... Живот в смъртта?...

Пустош и самота навсякъде. Нищо друго освен безкрайното море от пясък и тежкото мрачно небе разстелило се отгоре му. Толкова тежко, че дори и най-силната буря не би помръднала и една от безбройните песъчинки. А отгоре огненото кълбо е набелязало своята жертва. Насочило е цялата си енергия срещу някакво бледнеещо петно, което едва се влачи между вълните на пресъхналия океан.

Това петно всъщност е отражение на душата на скитащ самотник. Той отдавна обикаля сред нищото без да знае какво търси и защо го търси. Това изглежда безкрайно за него, защото той не знае, че с всеки изминал миг слънцето просмуква и последните сили от немощното му тяло. Когато скитникът падне от него ще остане само материя, която ще се пръсне на хиляди прашинки от натиска на небесната просмукана с влага пелена. Тогава всяка от прашинките ще намери своето място в безбрежната пустош, но до тогава бледнеещото петно ще продължи да се влачи безцелно върху сухите елементи на безкрайната пустиня.

Взираме се в счупените часовници,
а стрелките не се въртят повече.
Дните се превръщат в нощи,
празни сърца и празни места.
Денят, в който го загуби,
бавно загубих и теб.
Защото, когато умря,
той взе част от теб.

Няма време за сбогувания,
нито за прощални думи.
Няма обяснения,
нито причини защо.
Видях, че те изяжда,
че те съсипва напълно.
Взираме се в счупените часовници,
а стрелките не се въртят повече.

Само ако болката можеше
да построи стълбище
или сълзите да покажат пътя,
Щях да изкача пътя до небето
и да го върна отново у дома.
Не загубвай надежда, приятелко,
това не е краят.

Взираме се в счупените часовници,
а стрелките не се въртят повече.
Дните се превръщат в нощи,
празни сърца и празни места.
Денят, в който го загуби,
бавно загубих и теб.
Защото, когато умря,
той взе част от теб.

Смъртта е просто глава.
Нека скъсаме страниците от вчера.
Смъртта е просто хоризонт.
И аз съм готов за моето слънце...
да изгрее.

Това е сезонът на самоубийствата!

Само ако болката можеше
да построи стълбище
или сълзите да покажат пътя,
Щях да изкача пътя до небето
и да го върна отново у дома.
Щях да направя всичко,
за да го върна обратно при теб.
Щях да направя всичко,
за да сложа край на това,
през което преминаваш.

Само ако болката можеше
да построи стълбище
или сълзите да покажат пътя,
Щях да изкача пътя до небето
и да го върна отново у дома.
Щях да направя всичко,
за да го върна обратно при теб.
Защото ако си го върнеше обратно,
щях да си върна и приятелката,
която някога познавах.

Концепцията на “емо” много често се тълкува погрешно. Най-разпространено е убеждението, че емо са депресирани хлапета, които се мотаят по цял ден и от скука си измислят проблеми, решението на които най-често виждат в прерязването на китките, слушат депресираща музика и се оплакват колко много мразят живота си и че никой не ги разбира. Но това е просто стереотип, а в действителност терминът кореспондира с много други неща.

Често това е просто стил на обличане, включващ тесни джинси, вратовръзки, раирани или черни плисета и тежък черен грим /включително и за момчетата/.

Има обаче и един друг тип хора, които се самоопределят като “емо” по природа, а не по външен вид. Хората често ги засягат и обиждат, но обществото трябва да разбере, че има хора, които са по-чувствителни от останалите.

Ако трябва да обобщя “емо” вече е твърде шаблонна и комерсиална концепция, разбирана по грешен начин от много хора. Важно е да се осъзнае, че всеки човек е различен и че етикетите често са неправилни и обидни.

Седя и мисля. Нима това наистина беше любов? Нима това, което изпитах с теб и към теб е чувството, което поетите възпяват, и за което всички хора мечтаят?

Откакто се появи живея в кошмар. Ти си всичко, което някога съм мразила, от което съм се бояла и което съм презирала. Всяка твоя дума изразяваше омраза, ненавист, а всяко действие – безнадеждност. Появи се от мрака, само за да ме обсебиш и да ме вземеш със себе си обратно там. Що за парадокс - нима може дяволът да ме научи да обичам така искрено и истински? През цялото време бягах от теб като от огън. Бягах, докато не разбрах, че макар да изгаря, огънят също се страхува. Може би нямаше да е толкова трудно, ако не виждах, че си слаб, че имаш нужда от нежност. Аз се превърнах в твоето сърце, а ти беше моята омраза, защото единственото, което аз можех да правя, е да обичам, а на теб не ти беше останало друго освен да мразиш. Ти ме накара да се изправя срещу това, от което бягах - гнева, болката и нещастието. Ти беше олицетворение на всичко това.

Опитвайки да се боря, изгубих себе си някъде по пътя, но стигнах до сърцето ти. След всичко преживяно сякаш изпихме силите си и се отдалечихме. Съдбата ни раздели. Ти си там, аз съм тук - толкова сме далеко, че сякаш всичко наистина е било само един кошмар, от който сме се събудили. Сърцето ми все още кърви за теб. Влязох с теб в мрака и оставих част от себе си там, при теб, за да не се чувстваш самотен, когато ме няма. Как искам да изкрещя: "Обичам те!", но ти няма да ме чуеш, няма да повярваш. Що за любов е това? Мразя всичко в теб и въпреки това ти си единствения, пред когото падам на колене, заради когото бих дала всичко. Любовта се корени в страданието - колко ли много се обичаме, за да си причиняваме толкова страдание.

Дали съдбата ще ни срещне отново? Имаме цял живот пред себе си, толкова неща ни предстоят. Може би ще се срещнем пак - някога, някъде. Не е важно кога и къде, важното е, че този път няма да те пусна да си отидеш. А през това време ще дишам за теб, ще живея за теб и ще мисля за теб, и за деня, когато ще застанеш пак пред мен, ще отнемеш омразата, която взех от теб и ще ме оставиш да те обичам до края на света.

Появи се в живота ми. Дълго време чаках, дълго време се надявах, а сега? Сега изгря в небето на моя живот, а аз дори не мога да те видя. Животът ослепи очите ми, отне сърцето ми. Усещам те върху себе си. Топлите ти лъчи галят изгорената ми кожа. Тръпки минават по тялото ми, но стигат до дупката в гърдите ми. Там вече няма нищо, с което да мога да те почувствам. От очите ми се спускат сълзи. Само те ми останаха да показват, че някога съм имала чувства, че съм различавала доброто от злото и радостта от болката. Сега всичко, което ме прави човек, е далеч от мен - мечтите, идеите, стремежите. Всичко е там - при очите и сърцето в земята, от която нищо не се завръща. И сега, останала без душа и без сърце, бродя по земята и чакам сетния си час, когато мъката ще спре. Никой вече няма силата да ми помогне, да ми върне изгубеното. Затъвам все повече в дълбините на скръбта и умира единственото, което все още ме свързва с живота - духа ми.

Разбрах едно - нищо в живота не е вечно - нищо, освен болката. Тя се прокрадва в човешкото сърце и го изгаря бавно миг по миг. Но пепелта е по-велика от пръстта, защото е горяла. А дали това величие си заслужава? Дали си струва всичкото нещастие за един миг на признание. Искам да те усетя до себе си - да те прегърна и да ти кажа "Обичам те" и най-вече да го почувствам. За да направя това, бих дала всичко, което имам - за едно ново сърце, с което за последно да усетя какво е да си щастлив - без мъка, без печал.

Хората оценяват нещата едва когато ги загубят, но всеки заслужава своя втори шанс... Почакай малко - аз ще успея да го получа и макар и за миг тогава ние ще сме най-щастливите на тази земя, а след това ,преживяла това щастие, със сетни сили ще заспя завинаги, за да остана със спомена за любовта ни - изстрадана и невъзможна, но красива и изпепеляваща.

Стоя сама в тъмната стая. Луната ме прегръща с бледото си сияние. Звездите ми шепнат утешителни думи, а не ти. Чашата с рубинено червено вино ме развеселява. Розата ми казва, че съм красива. Ала никой не може да заеме празното място, което остави в сърцето ми. В душата ми има рана, която прилича на зловеща пропаст, придърпва ме към дълбините си и ме поглъща с всеки изминал ден. Около мен се носи облак от цигарен дим, който образува лика ти. За миг ми хрумва, че си се върнал, но фантазията ми си прави шеги с мен. Отчаяна, потъвам в моя измислен свят, където живеем двамата. Там всичко е прекрасно, гордостта не съществува, болката е непознато чувство, а в очите ни не блестят сълзи от тъга, а от неземно щастие...

Ето те! Ето те отново! Видях те, не се крий! Видях сянката ти, отразена от свещта. Какво става с мен? Нима толкова силно те желая? Обръщам се, а до розата забелязвам бележка, на която пише: „Обичам те!” Но къде си? Усещам дъха ти. Чувам ударите на сърцето ти. Чувствам топлината ти. Толкова си близо, а не мога да те стигна. Тичам напред, дори не знам накъде, но бягам, за да те догоня. Оглеждам се, но съм сама. Няма те. Не знам къде да те търся, а искам пак да си до мен. И любовта ми не би могла да те върне. Ти си толкова далеч... Самотата обсебва живота ми, а надеждите в мен ме изгарят. Моля луната да освети пътя ми, за да стигна до теб, но тя ми отказва. Питам звездите къде си, но те не ми отговарят. Ти си си тръгнал завинаги от този свят, но не и от сърцето ми, нито от мислите ми. Вечно ще бъдеш моята любов. И ще те търся всяка нощ в съня си...

Дъждът вали и болката отмива,
и сълзите в тъжните очи.
А думи няма, стоим безмълвни,
всеки взрян в себе си...

Дъждът вали и спомените заличава,
но не и пропастта, която ни дели.
Само тъгата по миналото остава
и безброй несбъднати мечти...


Аз тръгвам, без да се обърна,
без да видя тъжните очи.
От думи няма смисъл - те не ще ме върнат,
не ще заличат изплаканите ми сълзи...

А ти стоиш все там и чакаш -
сякаш се надяваш да се върна, може би.
Но не чакай дълго и недей да се надяваш,
не ще откликна аз на призива “Прости”...

Възприето е с терминът “емо” да се обозначават хора, които се опитват да скрият истинските си чувства от околните и ги пазят само за себе си, за собствения си малък свят. Не го намирам за правилно тъй като всеки човек по различен начин показва емоциите си, а ако е решил да ги скрие от околните – Ок, не виждам нищо лошо в това. Всеки има право на избор. Не виждам никакъв смисъл от поставянето на етикети – всеки си има своя начин и право да прояви емоциите си.

Емо е съкратено от емоционален, ок, съгласен съм, но само хората, нарочени за такива ли ли имат емоции?! Всеки един от нас ги има. Тогава излиза, че всички сме емо, нали?

Ако искате да разберете какво е “емо” най-добрият начин е да помолите някой, за който се твърди, че е емо, да ви обясни как се чувства, какво чувства и какво прави, когато се чувства “емо”. С изненада ще установите, че този емо-екземпляр се чувства по същия начин, по който и вие, не прави нищо лошо нито на останалите, нито на себе си. Просто е по-свит и дистанциран, а това не е чак толкова лошо, нали?

Как съм могъл да се върна обратно?!
Обратно към живота,
където живея сред мъртвите.
Как можах да се върна,
да живея сред мъртвите?

Тези, които са забравили
какво е да чувстваш,
се превърнаха в роби на спомените
и се самозалъгват.

Но любовта ти ме освободи.
Като събуждаше всяка звезда,
която спеше
в съзвездието на душата ми.

Как можах да се върна?
Как можах да се върна,
да живея сред мъртвите?
Сред мъртвите.
Как можах да се върна,
да живея сред мъртвите?

Тези, които затвориха красотата.
Не искам никога да оставя ръцете ти.
Затова с надежда очаквам прегръдката ти.

Любовта беше илюзии. /2
Сега имам ясен поглед,
за да видя,
че не изоставих нищо отвъд!

Ако сте забелязали сякаш 70-те години се завърнаха. Рошава коса, скейтборд, дънки на кръпки – това е най-новата прищявка на младото поколение. Тъмният грим и гръндж музиката се приемат по-добре от всякога. Чували ли сте вашето дете да говори за Емо?

Привържениците на този стил са предимно млади хора, много емоционални и депресирани и оттук идва и наименованието им Емо. Те изпъкват още повече от типичните готи. Отиват още по-далеч от тъмните дрехи и черния молив за очи.

Емо децата са склонни да се самоизолират от останалите. Те са тихи, уклончиви и дистанцирани. Черните дрехи и тъмният грим са само част от модната прищявка. Част от тях обаче харесват и по-ярки цветове като розово, цикламено. Дори си имат и запазена Емо марка – анимационен герой с прекалено голяма глава.

Съвсем нормално анимационния герой говори неща от пита : “Толкова много мислих за теб днес” или “Повърнах кръв” и всякакви подобни небивалици. Притеснителен е фактът, че голяма част от младите хора приемат думите му за чиста монета. Кръвта се асоциира с Емо лайвстайла. Всичко това има и още по-тъмна страна. Част от тинейджърите решават, че могат да решат проблемите си като се наранят. Това може да доведе до страшни белези и дори смърт.

Знам, че понякога като родители, трудно предразполагаме децата си говорят за неща като тези. Но при стотиците регистрирани случаи на самоубийства на тинейджъри, не трябва да отлагаме разговора с децата си, особено ако дават признаци, че нещо ги притеснява. Дайте на детето си ясно да разбере, че каквото и да ви сподели ще си остане между вас. И спазете думата си! В никакъв случай не си позволявайте да загубите доверието му.

Валеше проливен дъжд, дърветата се превиваха, безпомощни да се опълчат на вятъра, а уличните лампи бяха изгаснали. В къщата светеше една единствена свещ, а те стояха на масата и разговаряха. През прозореца се виждаха само сенките им. Тя стоеше, облегнала се на ръцете си и гледаше яркия пламък, а той наблюдаваше светлините от свещта, които играеха по черните й дълги коси. Погледът й се губеше някъде... Той я погали по лицето, а тя отблъсна ръката му. Аз бях там... Виждах сенките им... В момента, в който тя го блъсна, той се изправи срещу нея и от жестовете им разбрах, че се карат. Той тръгна да излиза навън, но тя се опита да го спре. Без резултат... Момчето блъсна вратата на верандата, която се отвори шумно. Дъждът не спираше... Той влезе в колата, готов да си тръгне. Тя излезе от къщата навън в дъжда и извика:
- Не, върни се!
Викът й бе отчаян, пълен с надежда... Той я погледна през стъклата на колата. Тя стоеше права на дъжда, черната й коса беше прилепнала към голите рамене, устните й, червени като кръв, не издаваха нито звук, а кожата й, която беше мургава, сега изглеждаше чиста... бяла... Почти прозрачна... Стоеше и очакваше той да се върне, да я прегърне, но не...
Колата потегли в тъмнината, светлината на фаровете се изгуби. На пустата улица беше останала само тя. Мокра до кости, шепнеше „Остани", но беше късно. Обърна се и се прибра в потъналата в мрак къща. Пламъкът на свещта изгаряше бавно... Не издържа. Грабна свещта и я захвърли към стената. Момичето се свлече на пода и заплака. Усещаше изгарящата я отвътре болка и нищо и никой не можеше да й помогне. Минаха часове, а тя продължаваше да стои на пода, загледана в една точка. Невиждащият й поглед се беше спрял към прозореца, откъдето виждаше бурята. Изведнъж чу нещо. Изправи се леко, залитна. Шумът идваше отвън. За първи път от много време усети страх. Бутна вратата на верандата, която зловещо изскърца.
- Кой е там? - каза тя
От страх не можеше да помръдне повече. Студът я сковаваше. Още едно стъпало, две, три... Вече беше на улицата. Из главата й се въртяха странни мисли. Момичето плахо надникна в задния двор и й се стори, че видя част от бялата му риза да се развява... После...
После се чу писък, след това изстрел... Крехкото й тяло се строполи на мократа земя... Дългата й черна коса се беше разпростряла на тротоара, ръцете й, застанали под странен ъгъл, бяха безжизнени, студени... Бялата й рокля беше обагрена в червено... Вадичка кръв се спускаше по лицето й, по което бе изписан ужас. Очите й стояха широко отворени и сякаш... молеха за помощ... Тя беше мъртва.
Никой не разбра какво се беше случило с нея онази вечер. Беше той...
Бурята утихна. Уличните лампи светнаха и по разпилените й коси заиграха светлините...

Вчера докато сърфирах в Интернет открих една сравнително нова тенденция, по която днешната младеж направо е луднала. Говоря за онези деца, които са перманентно в депресия и изглеждат така, сякаш са току-що излизат от корито, пълно с черна боя. Обществеността ги нарича Емо, но аз предпочитам да ги нарека просто жалки дечица, тъй като единственото, което правят е да мразят себе си и всички останали.

Някои от тях действително опитват и дори се нараняват в опит да се справят с положението, в което се намират. Драскат ръцете си с бръснарски ножчета, причиняват си болка, мъчат телата си с глад. И съвсем нямам предвид хората, които имат потвърдена медицинска диагноза, че са болни. Тези деца правят всичко това само и единствено за да привлекат вниманието на околните върху себе си.

Оправдават действията си с най-лошите и банални причини. Някои казват “Ако контролирам болката, не е толкова лошо”, други “Мразя се”, трети “Никой не ме разбира”. Мога само да им кажа: “Ако осъзнавате, че приличате на идиоти – спрете с това! Ако се мразите, променете това, което мразите в себе си. Причиняването на болка и носенето на тъмни дрехи няма да реши неприятностите ви! Вместо да правите опити за самоубийство, пробвайте да разрешите проблемите си по друг начин.”

Най-смешното е, че те наистина си вярват, че имат проблеми. Е, имам предложение към емо децата – опитайте да живеете в чужда страна, където да нямате чиста вода или в дома ви да няма електричество, тогава ще се сблъскате с истински трудности. А какъв е вашият най-голям проблем сега? “Мама не ме пуска да отида на този концерт. Толкова я мразя. Направо ще откача … ще си прережа вените!” О да, голям проблем имате, нали?

За повечето от емо децата това наистина са проблеми, от което мога да заключа, че са с много лабилна психика. Още по-лошото е, че с всеки изминал ден емо движението печели все повече и повече привърженици, което вече представлява сериозен проблем за обществото.

Спиш...
Толкова е тихо, че чувам как сърцето ти бие...
Толкова е красиво, но аз плача, сълзите мокрят лицето ти, но не се събуждаш... унесъл се във своя сън...
Сънуваш утрото без мене, сънуваш как ще си щастлив, а аз седя и само се моля, слънце да не изгрява повече за мен...
Времето препуска... сякаш напук, страх го е да не го хвана и спра... бягат часовете, а аз те гледам така без глас... но раздялата чука на вратата, утрото ще настъпи на земята... часове, минути... секунди още спи, нека те погледам и поплача, тихичко ...
Нощта е моята приятелка сега, самота, не идвай още, болка, остани далеч от мен...
Усмихваш се на сън, знаеш, че ще дойде утрото и ще тръгнеш, ще тръгнеш, но без мен, ще търсиш щастието другаде, друго утро ще грее в началото на твоя ден...
А аз не искам нощта да свършва... не искам слънцето да те вземе от мен... не искам всичко да потъва в забрава... не искам, но какво ми остава... Надеждата - сълзите я отмиха, Вярата - думите убиха... всичко потъва и никой не може да го спре... Ти - не искаш, Аз - не мога...
Моля се сега сама в нощта и в тишината... Бог да чуе моя глас, но дори той не се обажда, не иска любовта ни да спаси...
Всичко шепне "вече не си мой", всичко казва "забрави мечтите", щастието бяга, любовта мълчи, а ние двама се разделяме сами...
Обещанията вече посивели са от прах, клетвите в любов забравени на някои рафт, и всичко е толкова набързо.... Слънце, утро... сбогом... не те обичам...
Толкова е лесно, лесно както и пламъкът на любовта, но защо е трудно за единият от двамата... Нима не заслужавам аз да те обичам, нима толкова бързо разлюбил си ме ти... навярно...
Не мога да те спра, безсилна се чувствам аз от самотата в моята душа... безсилна от сълзи, умора... от молби...
Знам, че вече нищо няма да спре, знам, че ще заминеш утре... и на друга ще е твоето сърце... но как да свикна с тая мисъл, но как да не се проклинам в този час... как раздялата да пусна нахално да те вземе... как - не знам...
Казват, че любовта е вечна... а ние с теб не сме... как тогава аз да те обичам, като слънцето идва ей сега... след миг... Не мога да се смея, усмивката - изчезна... не мога и да плача - очите пресъхнаха, не мога да крещя - нямам глас, тръгна си и той, след като не чу молбите му... Събуждам се, теб те няма, оглеждам се, всичко е пусто... надявам се да се върнеш... но ти не идваш...
Гледам вратата затворена, раздялата я затвори след себе си...
Утрото е красиво, изгревът на слънцето в този ден е божествен, сякаш да ми покаже, че вече ще го гледам сама, разкрива целия си блясък, за да нарани още повече моята душа... Теб те няма... всичко свърши... любовта ти умря, а моята се скита полужива за да намери начин да те върне... виждам я, връща се, със смирение чакам да разбера дали те откри сред всички... не, тя навежда глава и заплаква... дори тя не успя да те върне... Заспивам... сама... отчаяна... без сълзи, без любов, без радост, без щастие... Без теб...
Но сега ти още спиш... не се буди... моля те, не тръгвай... обичай ме, аз мога да се променя... не искам зората черна да се появява, не искам слънце да изгрява... не искам да обичам някой друг...
Трябваш ми, чуваш ли... не тръгвай, нека слънцето поспре, нека за последен път помоля се на твоето сърце... чуй ме, обичай ме...

Странно - решавам пак за теб да пиша, като че ли пак си тук до мен... и погледа ти гледам, така мил, добър, смирен... но... обръщам се... сама съм пак...
Искам всичко, което в мене блика, да напиша върху белия си лист, ала сълзите стичат се и мастилото отмиват, както ти отми моите молби...

Искам те до мен, но знам, че няма да те имам. Грешки много допуснах в този мой живот, любов и щастие все търсех, а накрая обрекох се да съм сама до гроб...

И пак към тебе аз ще се обърна, с молба за прошка, с безброй сълзи, а твоят леден поглед ме разкъсва и показва черният ми път...
Път, по който ще вървя оттук нататък, път без обич... път без светлина, път на болка и тъга, път на всичките изгубени мечти...

Ще вървя сама... без тебе... обрекох се на самота, но ти, не, недей ме съжалява, недей надежда в мен пробужда, аз с нея се сбогувах в мига, когато ти от мен си тръгна...

Остави ме - аз бях виновна, забрави ме - не съжалявай за това: някой ден Жената ти ще срещнеш и щастлив ще си за вечни времена...

На този ден погледни нагоре, виж слънцето и спомни си ти за мен, защото слънце беше ти в моя черен ден...

- Хайде, по-бързо! - смееше се Тя, докато се провираше през гъстите къпинови храсти.
- Къде отиваме? - я попита Той, като се опитваше да се освободи от един бодил.
- Нататък... - чу се глухо гласът й зад зелената завеса на гъсталака.
- Къде нататък? - запита я отново и яростно дръпна ръкава си, заплел се в поредния трън.
Отговор не последва. Вместо това, Той откри яркочервената й барета, закачена на едно клонче.
- Бавиш се! - дочу се от някъде съвсем близо гласът й.
Тя мушна ръка отново в храстите, хвана го закачливо за яката и задърпа напред.
- Чакай! По-полека - сопна й се Той.
След още минута усилена борба "човекът срещу природата", Той се озова на малка закътана полянка. Държеше шапката й в ръка, но нея отново я нямаше.
- Къде си? - извика Той.
- Насам, насам...
Примамливият й глас идваше откъм мъхестите дърветата оттатък полянката. Той се затича към тях. Стигна до тясна просека и изведнъж спря. Червената кадифена барета падна от ръката му. Тя... Тя стоеше, застинала пред криволичеща, тревясала пътечка. Очите й блестяха странно. Той никога не бе я виждал такава...
- Ето, открих я... - тихо каза Тя и стъпи на пътеката с десния си крак, обут в червена пантофка.
- Къде отиваш? - извика Той след нея.
Тя се отдалечаваше с бавни, уверени крачки. Беше усмихната - дори без да вижда лицето й, Той можеше да усети усмивката й.
- Ще ме вземеш ли със себе си? - още веднъж подвикна Той, този път уплашен.
- Това е моята пътечка - шепнеше Тя. - Нея трябва да извървя сама...

Навън е пролет,
А в душата ми е тъжна есен,
От нея боли и капят сълзите ми.
Обичах горещо, чаках дете от теб,

Мечтаех за нощи красиви и нашето неродено дете,
Ти ме обожаваше и искаше да бъдеш с мен,
Всяка нощ и всеки ден...
Но в онази тъжна есен аз изгубих душата си,
Сърцето си, мечтите си и всичко погребах с теб,
С теб и с нашето дете...
Всичко в живота загубих,
Останаха ми само сълзи
И няма път, по който да вървя,
И няма светлина,
Само тъжна есен,
Която душата ми опустоши...
Онази тъжна есен не ще забравя аз,
Онази тъжна есен живота ми разби,
Взе мечтите ми,
Взе ми любовта,
И ме остави да оплаквам смъртта...

Пънк – младежка музикална субкултура, възникнала през втората половина на 70-те години в САЩ и Великобритания характерните особености на този музикален стил са любовта към енергичната рок музика /пънк рок/, критичното отношение към политиката и обществото. Американската група Ramones се смята за първата група, която свири в стил пънк рок. За първата британска пънк група отдавна са признати Sex Pistols.
Начало и влияние

Началото на пънк музиката може да се отнесе към средата на 60-те години на ХХ век, когато под влиянието на Beatles и Rolling Stones започват да се появяват много младежки групи, които изпълняват рок енд рол.

Относително суровият и груб звук, основан само на няколко акорда, звучи в превърналото се в класика парче «You Really Got Me» на пънк групата The Kinks.

В края на 60-те години примитивното рок звучене в съчетание с вулгарния маниер на поведение на сцената се превръщат в запазена марка на американската група The Stooges. Лидерът й, Иги Поп, на концерти излиза на сцената, изцапан със собствената си кръв и завършва безчинствата си на сцена, хвърляйки се в публиката.

Връзката между пънка и предишните поколение прави „религиозната майка на пънк движението” прави Пати Смит.

Ангелът попита момичето:
- Какво правиш тук? Родителите ти починаха, приятелят ти те изостави. Всички, които ти бяха близки си отидоха. Ела с мен. При мен има само щастие и тишина. Съгласна ли си?

- Защо? – отвърна – Да, всички умират и ги предават в този свят, но човек трябва да продължи да живее. А това, че родителите ми починаха и приятелят ми ме изостави, така се случи. Защо избра точно мен?
- Покориха ме очите ти и не мога да откъсна поглед от тях. Дори и когато плачеш очите ти не губят топлотата си, вечно търсят щастие.
- Не, не си прав, винаги съм щастлива. Даже сега, когато останах сама. Вярно, че често плача, но това са просто емоции, присъщи на всеки човек. Това не можеш да го разбереш. Ангелите не изпитват чувства.
- Така е, но някога и ние сме били хора и сме обичали, грешили, страдали. Ето затова искам да те спася, да те отведа в един по-добър свят.свят, в който има само щастие и покой. Хайде да вървим, не се бой. Трудно е само да решиш, другото остави на мен.
- Не се страхувам, а не искам разбирам, че постъпвам глупаво, избирайки грешния живот вместо свободата, да която дори и да мечтая не смея. Но искам да изживея всеки ден от живота, който ми е даден. Да се радвам, когато дойде щастието и да тъжа, когато ме сполети беда. Искам всяка минута, всяка секунда да усещам приятния вкус на живота.
- Ти решаваш – отвърна ангелът – но знай, че винаги ще те чакам и в мислите си ще съм с теб. Довиждане!

Ангелът разпери крила и излетя през прозореца. Тя го изпрати с поглед и гледа докато се превърна в малка точка.

Продължи да живее и повече никога не видя този ангел, макар че той идваше всяка нощ и я гледаше докато спи.

"Emo", съкратено от "emotional", е думата, която ние, 20-годишните, обикновено използваме за да засегнем някой като гей. Дрехите им много наподобяват на това, което рейвърите носеха навремето.

Знам какво си мислите. Рейвърите носиха ярки и бляскави цветове. Бляскавите и ярки дрехи обикновено означават щастие и безгрижие. Тук е разликата. Емо хората умишлено вдигнаха много шум и всячески се стараят да изглеждат така сякаш постоянно са в състояние на “сутрин след екстаз”.

Какво се е случило с тези тинейджъри? Смешни са ми всички тия деца, чиито родители се страхуват да им кажат “престани с това” или “синко, престани да се обличаш като момиче”.

Той си тръгна, тя се смееше,
Не защото й беше смешно,
Страхуваше се да се разплаче.
Страхуваше се да скочи и от прозореца.
Страхуваше се да не изкрещи, че го обича
И да го моли да не тръгва.
Това ще го погуби.

Смееше се стиснала зъби
До болка стискаше юмруци.
Спомняше си устните му, нежните ръце.
Затръшна вратата и си тръгна,
дори и не опита да я разбере.

Стоеше до прозореца, мълчеше
Сълза по бузата й се търкулна.
Сега за всичко му прощаваше
Ще си отиде с чиста съвест.

Душата тихо си отдъхна
Със всяка капка кръв
Болката полека отшумяваше
Болката от изгубената любов.

Рязък звук на спирачки ... Тялото й лежеше в локва кръв ... Той хукна към нея. Опита да помогне с нещо, но нищо вече не можеше да се направи. Тя промърмори нещо, опита се да му каже нещо ...

Докторите не успяха да я спасят ...

.... Той я държи за ръка, хубаво й беше с него. Вървяха. Вървяха към светлината. Огромни врати.

- Какво е това? – попита Маша
- Скоро всичко ще узнаеш. А сега трябва да вървим! – отвърна той.
Вратите се отвориха и пред Маша се разкри свят, който не приличаше на този, в който живя. Тук беше толкова спокойно, топло уютно. Нямаше градска суета, ревящи автомобили и вечно забързани за някъде хора.
- Къде сме?
- Не се ли досети?
- Не ...
- В Рая ...
- В Рая? А ти кой си?
- Ангел
- А как попаднах тук?
Ангелът замълча и я поведе на някъде. Не можеше да й разкаже какво се е случило с нея, беше му забранено. Тя го питаше, умоляваше, но той бе непреклонен. Накрая Маша се разплака. Ангелът я съжали и й разказа истината – отивала на среща с любимия; искала да му каже, че е бременна; той пожелал да се разделят; сама не усетила как се озовала на улицата, където я блъснала кола ...
Маша си спомни, разрида се още по-силно.
- А детето ми? Какво стана с него?
- То е добре. Има нови родители.

Шофьорът на автомобила, който я блъсна го признаха за невинен. Погребението беше на новото гробище. Да се простят с нея дойдоха всички приятели. Само един човек не дойде ... той, нейният любим Руслан, не дойде. Тя беше поредния епизод от живота му. Такива като нея той имаше много. Не се чувстваше виновен за каквото и да било. Да, жал му беше, но бързо я забрави.

Изминаха две седмици, а Маша не можеше да се успокои. Тогава помоли ангела: „Позволи ми за последен път да видя Руслан”. Не можеше да й откаже. Маша седеше на бял пухкав облак и наблюдаваш как любимият й се разхожда с друга ... ето прегръща я, целува я ... Изглеждаха щастливи. Стана й болно като видя всичко това и се върна в рая.

Минаваха дните, а Маша не можеше да забрави своя Руслан, не можеше да разбере защо така се получи. Всеки ден седеше на облака и го наблюдаваше от горе. Радваше се заедно с него, тъжеше, когато беше тъжен и всячески го предпазваше от беди. Превърна се в негов ангел хранител, следваше го навсякъде. Веднъж, месец след трагедията, Маша не можа да бъде с него, не можа да издържи болката, този ден ... в деня на неговата сватба ...

Седеше в рая и тихо плачеше ...

Изминаха години, а тя както и преди беше с него, остана му вярна. Отдавна му беше простила за всичко - за болката, за сълзите. И ето Маша отново го наблюдава. Той, Тя и синът им ... семейна идилия. Разхождаха се щастливи из парка, същият този парк, където някога Руслан се разхождаше с нея.

Днес Руслан имаше рожден ден. На Маша не й се искаше да го оставя точно този ден, но трябваше. Веднъж в годината всеки ангел-хранител изоставяше хазяина си за да се отчете за извършеното от него през годината. След „събранието” Маша отново забърза към него, знаеше, че всяка секунда е ценна. Но не успя ...
„Празникът приключи, гостите се разотидоха и Руслан отиде да изпрати сестра си. На връщане не бързаше да се прибира. Вървеше през парка, техния парк. Бавно всмуквайки от цигарата, потъна в спомените си ... Какво искаше да му каже тя докато кръвта й изтичаше нея вечер? Искаше, но ... не успя ... Хвърли недопушената цигара и побърза да се прибира към дома си, там където го очакваха жена му и детето. Изведнъж пътя му препречиха група тинейджъри ... в схватката един от тях заби нож право в сърцето му ...


Вратите на Рая за него бяха затворени. Много грешки беше извършил през живота си, много грехове имаше на душата си и сега му оставаше само един път ... пътят към Ада! Стои на кръстопътя и се страхува да отиде там. Чак сега осъзна всичко, но вече беше късно. Чу глас зад себе си ... да, позна гласа й ... Това беше Маша ... Господи! Колко бяха неподходящи ... тя – ангел, той – демон.
- Не се страхувай, любими. Всичко ще бъде наред. Как мечтаех отново да съм до теб ...
- Маша, прости ми за всичко. Не исках да се получи така ...
- Простих ти отдавна.
- Какво искаше да ми кажеш нея вечер ... нашата последна вечер?
- Вече няма значение!
- Маша го хвана за ръка и бавно, крачка по крачка се спуснаха надолу ...
Той – демон и тя - ... махна крилата, вече също беше демон ...

Веднъж женското щастие срещнало мъжкото. На кръстопътя на житейските пътища такива срещи са твърде редки. Затова всяка такава среща оставя след себе си следа.
Женското щастие тежко въздъхнало и прошепнало:

- Отслабвам с всеки изминал ден.
- И аз не съм толкова силно както преди – промърмори мъжкото
- Все по-често чувам думичката „Не” и затова надеждата си отива – продължава да се жалва женското
- А аз все по-често чувам думата „Да” и затова вярата изчезва.
- За мен не остана място, защото в мен е пълно с парчета от разбити сърца.
- За мен също не остана място, защото разочарованието запълва цялото пространство.
- Нямам ни една свободна нощ, в която да мога да отдъхна ...
- А аз нямам свободен ден за да успея да открия място, на което да мога да отдъхна ...
- Толкова сме различни, а чувстваме едно и също ... Защо се получава така?
- Дай да си помогнем един на друг да укрепнем. Ти ще ми дадеш половината си „Не”, а аз ще ти дам половината от моите „Да”.
- Да, но няма къде да живеем.
- Тогава да залепим парчетата разбити сърца и ще се поместим душата!
- Но трябва да изгоним разочарованието!
- Ти пробвала ли си някога да го изгониш? Безполезно е!
- Тогава да го превърнем в очакване.
- Очакване на какво?
- На нови срещи, нови чувства, но живот ...
- Толкова очаквания! Ще заемат цялото пространство!
- Не, те ще погълнат разочарованието. Очакването предлага да помечтаем заедно.
- С теб сега също мечтаем!
- Да, но ако се срещнат мъжкото и женското щастие, мечтите могат да се сбъднат!
- Защо?
- Защото когато намерят общ език, тогава намират и любовта!

Да намериш общ език с щастието на някой друг – толкова е просто, когато можеш да слушаш и разбираш ...

Именно за това, когато женското щастие срещне мъжкото, тази среща оставя следа. Защото от техните взаимоотношения се ражда нова, щастлива звезда и докато тя свети, в сърцето винаги ще има място за нова любов ...