Емо стил

- Хайде, по-бързо! - смееше се Тя, докато се провираше през гъстите къпинови храсти.
- Къде отиваме? - я попита Той, като се опитваше да се освободи от един бодил.
- Нататък... - чу се глухо гласът й зад зелената завеса на гъсталака.
- Къде нататък? - запита я отново и яростно дръпна ръкава си, заплел се в поредния трън.
Отговор не последва. Вместо това, Той откри яркочервената й барета, закачена на едно клонче.
- Бавиш се! - дочу се от някъде съвсем близо гласът й.
Тя мушна ръка отново в храстите, хвана го закачливо за яката и задърпа напред.
- Чакай! По-полека - сопна й се Той.
След още минута усилена борба "човекът срещу природата", Той се озова на малка закътана полянка. Държеше шапката й в ръка, но нея отново я нямаше.
- Къде си? - извика Той.
- Насам, насам...
Примамливият й глас идваше откъм мъхестите дърветата оттатък полянката. Той се затича към тях. Стигна до тясна просека и изведнъж спря. Червената кадифена барета падна от ръката му. Тя... Тя стоеше, застинала пред криволичеща, тревясала пътечка. Очите й блестяха странно. Той никога не бе я виждал такава...
- Ето, открих я... - тихо каза Тя и стъпи на пътеката с десния си крак, обут в червена пантофка.
- Къде отиваш? - извика Той след нея.
Тя се отдалечаваше с бавни, уверени крачки. Беше усмихната - дори без да вижда лицето й, Той можеше да усети усмивката й.
- Ще ме вземеш ли със себе си? - още веднъж подвикна Той, този път уплашен.
- Това е моята пътечка - шепнеше Тя. - Нея трябва да извървя сама...