През 1985 във Вашингтон, D.C., Ian MacKaye и Guy Picciotto - ветерани на DC хардкор музикалната сцена - решават да се отдалечат от това, което виждат като рамки върху основните естетики на хардкора и нарастващото насилие в сцената. Те отвеждат музиката си в по-лична посока и експериментират доста повече - което довежда до групата на MacKaye Embrace и групата на Picciotto Rites of Spring.
Откъде е тръгнал термина “емо” не е сигурно, но членове на Rites of Spring споменават в интервю от 1985 във Flipside Magazine, че някои от феновете им започнали да го използват като нарицателно за музиката им. До ранните ‘90, е нещо обичайно сцената в DC да бъде наричана emo-core. Кога термина се измества оттам, не е ясно.
Скоро, емо звука от D.C. започва да влияе на други групи като Moss Icon, Nation of Ulysses, Dag Nasty, Soulside, Shudder To Think, Fire Party, Marginal Man и Gray Matter, много от които записват за лейбъла на MacKaye Dischord Records. Първоначалната вълна на емо от D.C. затихва през 1994, заедно с края на Hoover.
С разширяването на сцената в D.C. се появяват такива и на други места, със същото звучене и DIY етика. Рано през 90-те, в San Diego Gravity Records издават албуми в ранния hardcore emo стил. Групи от периода включват Heroin, Indian Summer, Drive Like Jehu, Angel Hair, Antioch Arrow, Universal Order of Armageddon, Swing Kids и Mohinder. В California, Ebullition Records издават както албуми на групи от същото течение, като Still Life и Portraits of Past, така и по-традиционни hardcore punk групи. Всички те споделяли разнообразни политически и социални теми.
По същото време, в New York/New Jersey районите групи като Native Nod, Merel, 1.6 Band, Policy of 3, Rye Coalition, Iconoclast, и Quicksand чувстват същия импулс. Много от тези групи имат връзка с ABC No Rio клуба в New York - сам по себе си създаден в отговор на насилието и застоя в сцената, типични за единствения друг hardcore клуб в New York по онова време, CBGB. Голяма част от тази вълна емо, особено от сцената в San Diego, започват да преминават към по хаотичен и агресивен стил emo, на който скоро се прикача определението screamo.
Най-общо казано, стилът на emo най-близък до hardcore-а започва да се губи заедно с разпадането на повечето групи от ранната ера. Аспекти от стария звук оцеляват в групи като Four Hundred Years и Yaphet Kotto. Шепа сегашни групи продължават да отразяват hardcore корените на emo-то - Circle Takes the Square, Hot Cross, City of Caterpillar, Funeral Diner и A Day in Black and White са част от тях.
След разпадането на Embrace през 1986, MacKaye основава влиятелната група Fugazi, в която скоро отива и Picciotto. Въпреки че самите Fugazi не са окачествявани като emo, музиката на групата е повлияла на популярни emo групи от втората вълна като Sunny Day Real Estate, Braid и Jimmy Eat World.
Влиянието на ранното емо
В California - особено в Bay Area - групи като Jawbreaker и Samiam започват да вкарват в хардкор звука си в една по-поп рамка; музиката на Jawbreaker е описана от Andy Greenwald като “звуковата сватба на остър hardcore, усещането за композиции на калифорнийския pop-punk и тъжния артисизъм на emo-то от D.C.”. Скоро и други групи улавят насоката за груба мелодичност, включително Still Life и Garden Variety.
Също рано през 90-те, групи като Lifetime реагират по собствен начин на края на youth crew стилизирания straight-edge hardcore и търсят нова посока. Въпреки че музиката им често е описвана като emo, се счита и като мелодичен hardcore. В отговор на по-metal посоката, която техни hardcore колеги поемат, Lifetime първоначално забавят и омекотяват музиката си, добавят по-лични лирики. По-късно добавят и скорост, агресия и мелодичност, която дефинира звука им. Звученето на Lifetime, техните лирики и стил утъпкват пътеката за по-късни групи като Saves the Day, Taking Back Sunday и The Movielife.
Подобно на тях, Converge - силно повлияли на модерния metalcore - взимат вдъхновение от East Coast emo групите и добавят елемент на катарзис и атипично интроспективни лирики в песните си.
Втората вълна (1994–2000)
С добиването на популярност на Fugazi и групите на Dischord Records в ъндърграунд indie средите рано през 90-те, изникват много нови групи. Комбинирайки звука на Fugazi с post-punk влиянията от Mission of Burma и Husker Du се появява ново лице на emo-то.
Вероятно ключовият момент е пускането на албума Diary на Sunny Day Real Estate през 1994. Заради скорошния си успех с Nirvana и Soundgarden лейбъла Sub Pop има възможността да рекламира доста по-широко албума, отколкото е типично за indie издание, Рекламата стига дори до страниците на Rolling Stone. Подкрепата на лейбъла дава възможност на групата да свири по телевизионни шоута и като резултат, албума получава голямо внимание.
Едновременно с набирането на популярност, групата получава и определението emo. Досега дори Fugazi не са били считани emo, но новото поколение фенове изместват етикета от по-ранния hardcore стил към по-indie rock стил. Въпреки че Sunny Day и колегите им са наричани и с цялото “emo-core”, повечето фенове разделят жанра на две: “hardcore emo” от ранните години и новото “indie emo”.
През следващите няколко години изникват няколко големи региона, в които се свири indie emo. Най-големия е в Централните Щати през средата на 90-те. Влиянията върху групите са същите, но звука омеква още повече. Това течение в емото остава познато като “Midwestern emo”, заради родните места на групите. Най-известните от него идват от Chicago, Kansas City, Omaha и Milwaukee. Първоначално са Boy’s Life и Cap’n Jazz, а по-късно набират популярност The Promise Ring, Braid, Elliott, Bright Eyes, Cursive и The Get Up Kids.
Около Phoenix, Arizona, се заражда друга голяма emo сцена. Вдъхновени от Fugazi и Sunny Day Real Estate, бившите punk rocker-и Jimmy Eat World вкарват emo влияния в музиката си и пускат албума Static Prevails през 1996. Може да се каже, че това е първия emo албум през major лейбъл, тъй като групата подписва с Capitol Records през 1995.
Други групи, следващи indie emo модела включват Christie Front Drive от Colorado, Texas Is the Reason и Rainer Maria от New York, Knapsack и Sense Field от California, Cross My Heart от Baltimore, Mineral от Austin, Piebald и Jejune от Boston.
С разрастването на indie emo-то няколко групи влизат под шапката му просто заради прилики във звука. Класическия пример са Weezer, чиито албум от 1996 Pinkerton придобива славата на класически emo албум от 90-те.
Няколко indie лейбъла правят своите опити да документират набиращото популярност емо. Много emo групи късно през 90-те подписват с indie лейбъли като Jade Tree Records, Saddle Creek и Big Wheel Recreation. През 1997, Crank! Records пускат компилация на име (Don’t Forget to) Breathe, включваща известни indie emo имена като The Promise Ring, Christie Front Drive, Mineral, Knapsack и Seven Storey Mountain. През 1998, Deep Elm Records пускат първия диск от серия компилации на име Emo Diaries с песни от Jimmy Eat World, Samiam и Jejune. През 1999, известния лейбъл за компилации K-tel пуска emo такава, на име Nowcore: The Punk Rock Evolution с песни от Texas Is the Reason, Mineral, The Promise Ring, Knapsack, Braid, At the Drive-In, Jawbox и др.
С успеха си в края на 90-те на национално ниво, emo сцената хваща окото на major лейбъли. Много от групите устояват на изкушението, оставяйки лоялни на независимия манталитет на сцената. Някои от групите цитират лошото отношение към групи като Jawbox и Jawbreaker като причина да стоят настрана от major-и. Вътрешния конфликт обаче се усеща в много от ‘ухажваните’ групи, резултат от което са голям брой разпадания - Texas Is the Reason и Mineral, например.
До края на десетилетието, думата emo изплува до мейнстрийм кръговете. В лятото на 1998, списанието Teen People пуска статия, обявяваща “emo” за новия “готин” стил музика. Независимия дух на emo сцената обръща гръб на това внимание и много от emo групите променят звука си в опит да се изолират от жанра. В следващите години, Sunny Day Real Estate преминават в prog-rock посока, Jejune - във весел pop-rock, а The Get Up Kids и The Promise Ring пускат lite-rock албуми.
Въпреки че към края на десетилетието indie emo-то почти изчезва, много групи още ползват модела на Fugazi / Husker Du - включително Thursday, The Juliana Theory и Sparta.
Третата вълна (2000-наши дни)
В края на 90-те, ъндърграунд емо сцената почти изчезва. Терминът emo обаче още се върти из мейнстрийм медиите, почти винаги в комплект с някоя от малкото оставащи емо групи от 90-те - включително и Jimmy Eat World.
Към края на 90-те обаче, Jimmy Eat World вече са поели в по-мейнстрийм посока. Въпреки че Jimmy Eat World са свирили emocore по-рано в кариерата си, когато излиза албума им от 2001 Bleed American, те са доста далеч от emo звука. Но Jimmy Eat World още били асоцирани от медиите с наскоро навлязлата дума emo, и продължили да ги наричат “emo” група въпреки възраженията им. Нови групи със звучене, подобно на това на Jimmy Eat World също били включени в жанра.
2003 е годината на успеха за Chris Carrabba, вокал на бившите Further Seems Forever, и проекта му Dashboard Confessional. Музиката на Carrabba включва текстове, написани в маниер на личен дневник. Докато по-ранните emo групи акцентирали върху по-мрачна и болезнена посока, музиката на Carrabba слага фокус на любовта - спечелена или губена. Не по-малко емоционално, но със сигурност различно, “новото emo” има значително по-голям успех в младата аудитория от предшествениците си.
Покрай успеха на Dashboard Confessional и Jimmy Eat World, major лейбълите започват да търсят групи с подобен звук. Също както много групи рано през и в средата на 90-те са сложени под етикета “grunge” против волята им, така звукозаписните компании успяват да продадат нов звук под старото име - emo.
Някъде по същото време, употребата на термина “emo” се разширява отвъд музикалния жанр, което още повече обърква и размива понятието. Думата “emo” започва да се прикача едновременно на човешките емоционални изблици, тип мода и някакъв странен стереотип на поведение. Като резултат, спектъра на звука на жанра става безумно голям и създава много проблеми и отчуждение сред феновете на различните етапи на emo-то.
Цялата статия...
"Хей, момче, сещаш ли се за шамара, който ти ударих когато се опита да ме целунеш? Сещаш се сигурно, беше прекалено, за да забравиш. Хей, момче, сещаш ли се, когато ми донесе първото цвете - синьо беше и ме подсещаше за твойте очи. Но цветето падна. Аз бях много тъжна, но ти се усмихна и ми каза, че ще ми донесеш много такива цветя, но нито едно от тях нямаше такъв цват, които да напомня за твоите очи.
