Емо стил

Отварям очи, наоколо е непрогледен мрак. „Сляпа ли съм? Не, просто е тъмно. Къде съм? Не зная.” Чувствам, че падам. Но не се страхувам.

Странно, толкова съм спокойна. Толкова е хубаво. Сякаш не съществувам реално. Вятърът приятно гали лицето ми, разрошва косите ми.

Дочувам гласове от всички страни, някак далечни и странно познати гласове, но защо са изпълнени с мъка и сълзи? Един от гласовете звучи толкова познато и стопля сърцето ми. Коя е тази жена? Тези сини очи … защо са плувнали в сълзи? Мамо? Това си ти нали? Моля те, прости ми, че те оставям… Очите ми се навлажняват, извръщам лице и затварям очи.

Около мен в тъмнината съзирам картини. Виждам себе си, но кои са тези хора около мен? Моите приятели? Да, приятелите ми! Не можах да им кажа колко ги обичам през краткия си живот. Животът ми не беше лош, въпреки че имаше и моменти, в които много плаках от отчаяние, не виждайки изход. Но сякаш точно тези моменти ми помогнаха да израсна и да стана по-силна. Не съжалявам за нищо …

Сякаш огромен товар падна от мен. Вече нищо не ме задържа на този свят - времето ми дойде. Въпреки че тези сини очи вечно ще ме преследват. Мамо … обичам те!