Емо стил

Дискотеката беше в разгара си. Аня внимателно се приближи към дансинга, но не рискува да отиде с всички останали, смяташе, че това не й подхожда …тя е смела авантюристка, често така говореха приятелите й за нея. Смела … когато поиска може да мине през хиляди стени.

Приближи се до най-близката маса и се загледа в ярките светлини на прожекторите. Всички светлини се сливаха и и рисуваха интересни орнаменти по пода. Тогава видя Артем. Сърцето й прескочи няколко пъти, почервеня и започна да нервничи. Не знаеше къде да се дене. Беше безумно влюбена в Артем, този жалък, самовлюбен хулиган … но любим все пак. Говори, говори глупост, но не спира да го обича. Аня реши да вземе нещата в свои ръце и непременно да му стане нужна. Нужна … за каквото и да било.

Разбира се тя го познаваше отдавна. Не беше приятел, нито съсед, просто го го познаваше. И се влюби веднага в него. Просто почувства, че това е нейният човек. Артем беше известен талантлив китарист. Той разбира се се радваше на огромен интерес от страна на момичетата. Но Аня чувстваше, че нещата между тях ще се получат.

Пуснаха бавна музика, дансингът се изпълни с двойки. Аня реши, че трябва да преодолее страха си и да отиде при него. Уверено се запъти към неговата компания. Той стоеше сред приятелите си и разказваше нещо оживено.

- Може ли да те поканя? – попита Аня
Артем погледна от високо, усмихна се и попита:
- Да речем, че може. Как се казваш?
Аня потръпна от погледа му.
- Аня, не помниш ли? Запознахме се в Катя.
- Да, вярно. А уж помня всичко! – хвърли измъчен поглед на приятелите си и те прихнаха да се смеят – не, извинявай, твърде си висока за мен!
Такъв отговор ли очакваше Аня? Да, наистина беше висока, но не чак толкова, че да е грозно. Играеше в баскетболния отбор и много се гордееше с това. Събра всичката си смелост и попита:
- Какво трябва да направя за да танцуваш с мен?
Артем хитро се усмихна. Замисли се за минута.
- Знаеш ли сградата на културата отсреща?
- Да, и?
- … там все още има широка издатина над фасадата. Ако преминеш по нея – ще се опознаем … и разбира се ще танцуваме. Знам, че си храбро момиче! – усмихна се ехидно.
Приятелите му прихнаха отново. На Аня й се искаше да изкрещи. Какво си позволяваше той? Искаше й се да се обърне и да се тръгне, както би и направила при други обстоятелства. В такива минути забравяше за всичко, даже трофеят не беше толкова важен. Очите й горяха.
- Знаеш ли, съгласна съм – каза и протегна ръка.

Цялата група се залепи за прозорците за да гледа какво става навън. Там беше и Артем. На улицата никой не излезе, но и никой не искаше. Беше ужасно студено. Аня хукна по стълбите до третия етаж и отвори прозореца. Лъхна я студеният зимен вятър. Но не се отказа, излезе през прозореца. От покрива се спускаха огромни ледени висулки. Пристъпи напред, не мислеше за нищо. Беше доста страшно, но искаше да докаже най-вече на себе си, че може да се справи. Тръгна уверено като се придържаше ръцете си до стената. Тази стара сграда беше особено опасна през зимата. Железните ламарини на издатината бяха покрити със сняг и и заледени. Почти стигна до края, когато се подхлъзна.
- Връщай се! – викна Артем
Аня послушно се обърна и тръгна обратно. Сега вече ставаше сложно. Студеният вятър, който досега духаше в гърба й, вече духаше срещу нея. Ръцете й вече бяха замръзнали и отказваха да й се подчиняват. Внезапно я обхванаха ужасни мисли. Какво ще стане, ако падне? Какво ще прави майка й, какво ще стане с нея. Обхвана я страх, какъвто никога досега не беше изпитвала. Защо се съгласи? Глупачка!

Отново се подхлъзна, едва успя за се хване за прозореца, но ръцете й бяха толкова премръзнали, че отказаха да й се подчинят. Полетя надолу … хвана се за една ламарина … висеше във въздуха …

Зад прозореца всички започнаха да крещят. Не видя лицето на Артем. Чу как някой каза: “Какво стоите, повикайте Бърза помощ!”.

Аня се бореше за живота си. Огледа се. Навсякъде беше покрито със сняг, няколко души стояха долу и гледаха. В далечината се чуха сирени … идваха за нея.

Целите й ръце бяха в кръв, боляха я ужасно, но знаеше, че скоро ще дойдат и ще я спасят. След минута разбиха прозореца. Някой се протегна и издърпа Аня вътре. Чак сега осъзна каква голяма глупост извърши. Не беше права, взе глупавата шега за чиста монета! След няколко минути в стаята влетя Артем.
- Аня … - само толкова успя да каже
Аня обърна глава, погледна го с поглед, изпълнен с ненавист:
- Махай се, не искам да те виждам.
И изгуби съзнание ….

Сега вече всичко е наред. Аня, както и преди е щастлива. Остана само споменът: всеки път, когато си погледне ръцете, си спомня за своята глупост, заради, която едва не изгуби живота си.