Емо стил

Беше топъл и приятен ден. Тревата ухаеше свежо. Аня винаги е обичала пролетта. Всичко се ражда за нов живот. Чувстваше се щастлива. Топлият вятър си играеше с косите й и нежно галеше лицето й. Усмивката не слизаше от лицето й. Днес даже имаше настроение да отиде в училище. В това време не й се искаше да взема автобус, затова отиде пеша. През целия път мечтаеше, тананикаше си … просто се радваше на живота. Все още не бяха дошли всички в училище. Хвърли си чантата на чина и излезе навън и седна на една пейка. Обичаше да наблюдава хората, да се усмихва. Винаги се усмихваше на хората и от сърце се радваше, когато й отвръщаха с усмивка. Беше толкова приятно да дарява на хората радост! Затвори очи. Усещаше как слънчевите лъчи галят лицето й. Мислите й я отнесоха далече. Неочаквано някой сложи ръка на раменете й. Отвори очи и видя пред себе си красив младеж.
- Привет! – каза тя с усмивка
- Привет! – младежът също се усмихна, от което настроението на Аня се повдигна още повече – Тук ли учиш?
- Да. Защо?
- Нов съм тук. Ще ми кажеш ли къде се намира кабинет 10Б?
Аня си помисли на ум „Това е моят клас”. Душата й отново се усмихна.
- Разбира се! Ще бъдеш в моя клас!
- Как се казваш?
- Аня. А ти?
- Леха
- Хайде, Леха, време е да влизаме в клас!
- Да вървим! – засмя се Леха. Аня определено му хареса. Толкова се притесняваше, че няма да намери приятели в новото училище, а ето че вече имаше един приятел.

Първият урок беше по алгебра. Както винаги голяма скука! Аня реши да напише бележка на Леха. Но какво да му напише? Взе лист хартия и надраска: „Как ти се струва новият клас?”. Леха прочете бележката и веднага написа отговор: „Става. След училище свободна ли си?” Аня прочете бележката, обърна се и погледна игриво Леха. „Да! А ти?”. „Аз също. Тогава може да се поразходим. Искам да се опознаем по-добре”. Аня се засмя.

- Анна, Алексей, напуснете часа! Утре искам родителите ви да дойдат в училище!
Двамата излязоха, затвориха врата и избухнаха в смях. Аня попита през смях:
- Е, какво ще правим сега?
- Да отидем да се разходим!
Хванаха се за ръце и отидоха да се поразходят. Вън беше топло и решиха да отидат в луна парка. Купиха си сладолед и се качиха на Виенското колело.
- Как попадна в нашия град? За пръв път ли идваш тук?
- Не, баба ми живее тук. Като дете живях тук, а после се преместихме в Самара
- А сега защо дойде тук?
- Защо? Гониш ли ме? – засмя се
- Не, просто ми е интересно.
- Предложиха работа на баща ми. Ако я приеме ще останем тук, а може и да заминем.
- Жалко … Не искам да заминаваш. Досега не съм имала приятел като теб.
- Аз също! – Леха я хвана за ръка

Шляха се до вечерта, докато не звънна майката на Аня. „Да, мамо, скоро ще се прибера. Не съм гладна. Но мамо … Мамо, аз съм с един приятел. Наистина? Тогава идваме веднага!”
- Мама те кани на вечеря. Хайде да вървим!
- Но … не знам … Неудобно е …
- Отиваме!
- Добре, но при едно условие
- Какво е то?
- След това отново отиваме на разходка.
- Ако ме пусне мама. Иначе нямам нищо против.

Аня запозна Леха с майка си. За да не задава неудобни въпроси, Аня каза, че са просто приятели. След вечерята разпита подробно Леха за всичко, от което на Аня й стана неприятно.
- Мамо, може ли още малко да се поразходим?
- Навън е вече тъмно. Утре ще се разходите.
- Пуснете я, моля ви. Няма да закъсняваме и ще я изпратя до тук.
- Добре тогава ... вървете, но не закъснявайте.
- Благодаря ти, мамо! – целуна майка си по бузите и отиде да се приготви.
Грабна едно палтенце набързо и излязоха. Навън беше захладняло. Небето беше осеяно със звезди.
- Красиво е! – прошепна Аня
Леха я погледна.
- Ти си красива ...
Аня се обърна и недоумяващо го погледна. Очите им се срещнаха и потънаха едни в други. В следващия момент устните им се сляха в нежна целувка.
- Искаш ли да отидем на моста?
- Къде е това? – попита Леха
- Близо ... да вървим
Аня го хвана за ръка и скоро стигнаха до моста. По пътя не говориха, беше неловко, всеки мислеше над това, което се случи. Та те са само приятели. Или не? Харесваха се, но не бяха готови за любов. На моста разговорът не тръгна веднага, настана напрегнат мълчание. Леха реши да наруши тишина, като това му струваше не малко усилия:
- Аня, прости ми ...
- За какво? – дори не се обърна да го погледне
- Не трябваше да правим това.
- .....
- Защо мълчиш?
- Мисля ...
- За какво?
- За теб. Целуна ме, а след това ме молиш за прошка? Защо? Не ти ли харесвам?
- Харесваш ми ... много, но не съм готов. В Самара имам приятелка. Обичам я и не искам да й изневерявам. Искам да ми бъдеш просто приятелка.
С8лед като изслуша всичко, което й каза, Аня не издържа и заплака. Заплака тихо. Той дори не разбра. Не искаше да вижда колко много я е разочаровал.
- По-добре да се прибирам у дома.
- Аня, почакай ....
Но тя дори не се и обърна. Бързо се прибра вкъщи и се затвори в стаята си. Сълзите вече се стичаха по лицето й. Цяла нощ плака. На сутринта я болеше глава и майка й помисли, че се е разболяла и не й позволи да отиде на училище. Това я облекчи донякъде. Не искаше да вижда никого, особено Него.

Цял ден не прави нищо. Нямаше настроение, не й се разхождаше, усмивката изчезна от лицето й, усмивката, която радваше околните. Краката неволно я заведоха в училище. В този момент удари звънецът. Не искаше да вижда никой и реши да се прибира.
- Аня!
Гласът беше познат, но не се обърна и продължи.
- Аня, чакай! – настигна я Леха и я хвана за ръката. – Всичко наред ли е с теб?
- Остави ме? Чувствам се отлично, не виждаш ли?
- Не, къде е усмивката, в която се влюбих?
- Знаеш ли .... върви при приятелката си – и побягна.

В следващите дни никой не можеше да я познае. Беше тъжна. Не се усмихваше както преди. Леха уби щастието, което струеше от нея. Защо се появи в живота й? Защо и звъни всеки ден? Защо не й позволява да го забрави?


Отиде на училище както обикновено. Нямаше желание за нищо, главата я болеше. Седна на чина и се загледа в една точка. Удари звънецът. Обърна се надясно ... но него го нямаше. През деня разбра, че Леха се е прибрал в Самара. Новината я прободе право в сърцето. Все още го обичаше. Престана да й звъни. Там най-вероятно беше щастлив с приятелката си. Сигурно вече беше я забравил. Да, какво беше тя за него?

Минаха дни, седмици, месец. Аня не можа да го забрави. Постоянно мислеше за него и си го представяше с другото момиче. Беше й тежко, но трябваше да продължи по-нататък.

Често ходеше на моста. Не искаше да си спомня за случката, но краката сами я водеха там. Започна да прекарва все повече време там. Последна вечер и повече няма да идва тук. Беше тихо, реката течеше спокойно. Цялото небе беше осеяно със звезди. Неволно си спомни онази вечер. Звездите бяха също толкова ярки. Аня стоеше и гледаше. На лицето й се появи първата усмивка за този месец. Усмивка на ангел, който се завръща на своето небе. Искаше й се да плаче, да плаче от щастие. Не знаеше какво се случва с нея, но беше хубаво.

Обърна се и .... замръзна. Зад нея стоеше ... Той. Дъхът й секна, не можеше да си поеме въздух, не можеше дума да обели. Главата й се замая, не й достигна въздух и ... загуби съзнание. Свести се от нежна целувка. Спомни си кой е с нея и стана. Искаше, но не можеше да бъде с него.

- Добре ли си?
- Да, трябва да вървя.
- Не, не тръгвай.
- Няма какво да правя тук. Мама ще се притеснява за мен.
- Аня, остани. Рано е още. Трябва да поговорим.
- Няма за какво да разговаряме.
- Изслушай ме. Не бях прав. Харесваш ми. Влюбих се в усмивката ти. Обичам те! Разбираш ли? Не спирам да мисля за теб. Постоянно мисля за веселите ти по детски наивни очи.
- Ти имаш приятелка – отвърна Аня и се облакъти на перилата. Леха продължи да говори:
- Не. Не тя ми е нужна. Нужна си ми ти. Сгреших като ти казах ... тук ... помниш ли ...
Аня се обърна и го погледна в очите. Не, не я лъжеше. Обичаше я, обичаше я с цялото си сърце.
- Усмихни ми се – прошепна и нежно я прегърна.
- Ще ме изоставиш ли?
- За нищо на света!
Анината усмивка засия, беше още по-хубава от преди.