Емо стил

От човешката душа се изтръгна една дълбока въздишка. Беше отворила голямата врата и пред нея се яви гледката на всичко онова, за което някога беше мечтала. На разстояние от само една единствена крачка. Една крачка, за да има всичко. И все пак тя не се решаваше. Как е възможно да имаш всичко, след като ако преминеш границата, ще получиш всичко пред погледа ти, но ще загубиш всичко, останало зад теб. Казват, че не бива да живееш нито в бъдещето, нито в миналото. Сега, в този миг си безумно щастлив, но утре дали? Вчера беше нещастен, не помрачава ли това радостта ти от днешния ден? А утре, това утре, което никога не изглежда така както си го представяме ...

Душата размишляваше трескаво. Спомни си предишния път, когато пак стоеше на този праг, объркана и смутена. Тогава го прекрачи с надеждата за нещо ново и красиво, даде всичко от себе си, дори и онова, което нямаше... Струваше й се, че всичко е прекрасно и съвършено, докато един ден не се събуди рязко и много болезнено. Чудният й свят беше изчезнал, а дали изобщо беше съществувал? Една голяма лъжа, в която тя така лекомислено повярва, която отчасти дори създаде сама. И тогава започна пътуването й назад, което завърши отново там, в началото на всичко. Душата беше изхабена, изтощена и празна. И пред нея отново стоеше най-трудният избор. Обърна се назад - миналото е пълно с безценни уроци; погледна напред - най-хубавото на утрешния ден е това, че никога не знаеш какво ще ти се случи ... В този смисъл май всички души са много смели - постоянно крачат в неизвестността. Пое си въздух и погледна в бездната пред нея - там, където беше бъдещето, което й бе дало и отнело всичко за един единствен миг. Затвори очи и прекрачи прага …