Емо стил

Една крачка и всичко ще свърши ... само една крачка и никога повече няма да почувстваш болката от удара, горчилката от загубата, обидата от неразбирането и изгарящата ненавист към всичко наоколо ...

Такива мисли се въртяха в главата му. Всички аргументи против живота бяха в самия него. Нищо не го задържаше, нищо освен страхът от най-страшното престъпление, което може да извърши човек.

На покрива духаше силен вятър. Сълзите, които се стичаха по лицето ме го изгаряха. Ненавиждаше се заради страха си, искаше до го направи ... но не можеше, ужасно много се страхуваше...

Жадно вдишваше пролетния въздух. Мокрите му кецове се оказаха непоносимо тежки, чантата на рамото му тежеше. Можеше да се каже, че животът по някаква непонятна за него причина, беше настроен против него, но миризмата на почти летните вечери все пак го накара да се усмихне. Пролетта беше любимият му сезон. Смяташе, че ако успее да оживее до следващата пролет, след това със сигурност ще се появи някакъв шанс, шанс да започне живота си отново, да живее както всички останали. Но само мечтаеше за това. Цялата странност на позицията му се заключаваше в това, че мразеше всички, завиждаше им за живота, който живеят. Огромно съжаление и омраза – ето това изпитваше към хората около него и не по-малко им завиждаше. Разбираше, че такова отношение към света рано или късно ще го разруши.

Само към един човек се отнасяше по различен начин. Гледайки я не изпитваше нито съжаление, нито омраза. Някакво странно и съвсем непривично чувство на щастие изпълваше цялото му същество, когато беше наблизо. Дори не се познаваха, но той беше твърдо уверен в това, че тя е най-близкия му човек. В същото време разбираше колко са различни двамата. Какво можеше да даде той на това жизнерадостно, излъчващо щастие момиче? Разкази за вечните страдания и разочарование от поредния несполучлив опит за самоубийство? Но това едва ли й е необходимо.

Беше пролетен ден, един от дните, от които така очакваше спасение. Излизайки от колежа, веднага я видя. Струваше му се, че от нея извира светлина, която оживява всичко наоколо. Всичките й приятели я обичаха. Може би такъв живот искаше и той ...

Незнайно защо в този топъл пролетен ден тя тръгна към дома си сама. Изобщо не се замисли – тръгна след нея. Вървеше бавно, с грация, гледаше небето, радваше се на слънцето. Радваше се на всичко около нея, с влюбени и по детски щастливи очи гледаше на жестокия свят, в който живеем. Така поне го виждаше той ...

Не знаеше къде се намира и колко дълго беше вървял след нея. Когато беше около нея усещането за време и пространство изчезваше. Сам не забеляза как се оказа на този покрив, който му стана втори дом. Но този път тук не беше сам, тя стоеше неподвижно на самия ръб на покрива. Сълзите й бавно се стичаха по лицето и падаха долу. Чак сега той проумя какво се случва. Лицето й беше мокро от сълзи, сърцето й беше разбито. Тя беше на крачка от смъртта. Само една крачка и всичко приключваше ... за двамата.

Много я обичаше. Тя направи своя избор, сега беше негов ред – ще се разхождат заедно, ще гледат небето, ще се радват на слънцето и по детски ще се радват на прекрасния свят ...