Емо стил

Не знам как изглежда болката. Не знам как се описва с думи. Но знам, че винаги я чувствам. Безнадеждност и отчаяние. Понякога сами влизаме в капана на болката и след това не можем да се измъкнем от него. Особено ако не искаме. Ако не искаме нищо – само покой и тишина.

Мисля, че мога да попадна в друг свят, свят, в който болката ще се усеща по нов начин. Свят, в който мога да бъда себе си. Свят, който ще управлявам сама.

Ако можех да рисувам, бих си нарисувала това място и да живея там. Там има всичко, което ми е необходимо. Волята там не е силна като стомана. Разумът е освободен от болезнена лудост. Там всичко е мое. Но аз съм тук. Живея в два свята и никъде не живея нормално. Сгреших мястото, епохата и въобще съществуването си. Сбърках тотално. Няма място за мен тук. Не мога да се измъкна от непрестанния кръг на болката и попаднах там, където срещнах разбиране. Там, където ме приемат. Там, където най-накрая няма да съм излишна. Там, където ще бъда себе си.

Искам да избягам. Слабостта, която ме е обхванала не иска да ме пусне. Слабостта ми е съдба. Трудно ми е. Няма да издържа дълго. Трябва да избягам или ...

На хоризонта се виждат планините ... А зад планините – дългоочаквания покой. Тук слабостта ме напуска, а болката носи радост. Аз управлявам този свят. Уморих се. Всеки ден виждам тези планини, но не мога да се приближа до тях. Никой не ме чака там и напълно е възможно да съм излишна дори и в нищото. Плача. Плача от отчаяние ...