Из дневника на едно емо: Чувам ...
Чувам ... смъртта е пред вратата ми. Не ме е страх от нея. Напротив, колкото по-скоро дойде, толкова по-добре. Защо ми е да оставам на тази мрачна, грешна и безумна земя? Всичко, което ми се е случвало през този живот е лошо. Предателство, лъжи, безразличие, ненавист, страдание, безумие, несправедливост ... Мога дълго да изброявам, но защо? Всичко е ясно – нищо хубаво не ми се е случвало досега. Питали са ме: „Как е в любовта?” Какво е любов?! През целия си живот съм бил сам. Никой не ме е обичал! Само болка и страдания!
Душата ми кърви, сърцето ми се свива от болка и мъка. Толкова е пусто ... Повече не мога така, кървящата рана в гърдите не ми дава покой! Вече никой не може да възкреси душата ми ... Никой ... Завинаги ще си остана сам ... Животът ми – черна, дълбока пропаст, в която падам всеки ден и потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмнината.
Престанах да излизам навън. Затворих се в малката си стаичка и започнах да рисувам. Никой и никога няма да види творбите ми, защото това действително са страшни картини. Аз самия също се страхувам да съм близо до моите творби. Може и идиотски да ви прозвучи, но се страхувам, че ще оживеят!
Ето и сега се трудя над една дяволска работа, а наоколо ... тишина. Поглеждам през прозореца – стъмни се, значи е време. Да, днес ще го направя! Завинаги ще напусна този свят! Сам съм и не виждам смисъл да живея! Ето защо сега лежа на мръсния под, а от вените ми изтича живота ... Дочувам стъпки. Това е тя – спасителката! Агония! Вече ме няма. Всичко приключи ...
Лунната светлина проникна в стаята и освети лицето на едно красиво момче. Лежеше на пода в локва кръв, изтекла от прерязаните му вени. Лицето му бе застинало в безумна маска. Момчето бе талантлив художник, но картините му бяха изпълнени с болка и страдание. На една от тях имаше надпис: „Надявам се в следващия си живот да имам повече късмет”.
0 коментара:
Публикуване на коментар