Емо стил

Беше тихо, само ударите на стария часовник нарушаваха мъртвата тишина. Вече беше обяд, но нищо, дори и най-ярките слънчеви лъчи, не можеха да пробият плътните тъмни облаци. Стаята бе изпълнена с аромата на сладък парфюм и цигарен дим, комбинацията беше тежко съчетание. Ароматът не предвещаваше нищо добро. Незагасените фасове в пепелника изпълваха стаята като лондонска мъгла.

Тя седеше на червения диван, подпъхнала крака под тялото си. Копринената рокля нежно обрисуваше контурите на крехкото й тяло. Блестящата й къдрава коса меко покриваше раменете. Сълзите бавно се стичаха от бездънните й сини очи.

В младежките си години бе съвсем сама в този необятен свят. Той я забрави. Забрави мириса на тялото й, вкуса на устните й, по детски наивната й усмивка, блясъкът в очите й. забрави всичко, което й беше говорил през дъждовните летни вечери. Изчезна така внезапно, както се и появи. Очите му заблуждаваха. Ако тези очи могат така лесно да те заблудят, какво остава за другите. Как е възможно в очите на един ангел да живеят толкова много лъжи и лицемерие? Защо? За какво? Така не й се искаше да вярва на това. Той ще си спомни за нея, да обезателно ще си спомни.
Мечтаеше да бъде самостоятелна и силна – постигна го. Беше независима и почти свободна.

А сълзите й продължаваха да капят, капеха в такт с есенния дъжд. Стана и отвори прозореца. Хладния вятър я лъхна в лицето. Свежестта на въздуха изпълваше вече стаята. Жадно вдишваше този въздух, този аромат на живота, искаше й се да го диша вечно, но в това нямаше смисъл.

Погледна надолу. Дъждовните капки звънко се разбиваха в асфалта. Те бяха свободни. Това бяха сълзите, които ронеше небето.

За миг замря – изцяло се потопи в мислите си и си припомни целия си живот: безгрижното детство, него, приятелите, роднините. Мислите й прекъсна звънът на телефона.
“Може би е той?” – помисли си – “Но не, твърде е късно!”
Ловко се качи на прозореца, само някакви си десет метра я деляха от вечната свобода. Омръзна й този безцелен и глупав живот. Нищо освен разочарование нямаше на този свят. Скочи долу. Летеше, да, летеше.

“Прекрасно е да можеш да летиш. Птиците са щастливи – имат крила. Ето това е щастието. А той … той няма да разбере какво е да можеш да летиш и да бъдеш щастлив.”
Младото й тяло лежеше на мокрия асфалт. Медните й коси покриваха земята. В очите се отразяваше намръщеното небе. Вятърът си играеше с роклята й. А дъждовните капки отмиваха сълзите от бледото й лице. Даже и мъртва, тя беше божествена и дяволски красива.

От тогава изминаха две години. Човек с ангелски очи седеше на гроба й. Спомняше си всичко: всички думи, фрази и обещания. Искаше му се да я помоли за прошка. Би дал всичко за да я върне поне за миг, да докосне устните й. Тези две години бяха като кошмарен сън за него. Без нея никога няма да разбере какво е да можеш да летиш и да си щастлив.