Емо стил

Казваше се Аня. Беше високо, стройно момиче едва на петнадесет години. Лицето й излъчваше толкова спокойствие и невинна красота. Присъствието й навсякъде носеше радост и усмивки. Семейството й беше от най-заможните в града. Живееха в голяма, бяла къща, в покрайнините, наподобяваща с величието си дворец. В една от стаите живееше болната баба на Аня, която тя много обичаше. Старицата беше на легло вече четвърта година. Силите я напускаха бавно. Ето, че дойде и нейния ред и тя почина. Всички бяха много опечалени, но най-разстроена беше Аня. Не можеше да повярва, че човекът, който толкова много обичаше вече не беше до нея. Прекара много време затворена в стаята си. Не искаше да яде и да излиза. Не събра сили да отиде дори и на погребението на любимата си баба. Родителите й видяха, че не се чувства добре и решиха да не ходи на училище седмица, две, за да се пооправи. Но Аня се влошаваше с всеки изминал ден. Повтаряше непрекъснато, че баба й я вика.

Вече месец от погребението, а тя ходеше като призрак. Успехът й в училище се влоши драстично. Приятелите и започнаха да я отбягват, защото носеше само скръб и печал със себе си. Нощем едва заспиваше, а унесеше ли се за малко, се будеше от страшни кошмари. Родителите й не можеха да разберат на какво се дължи тази негативна промяна в тяхното единствено дете. Баща й реши да я заведе на психолог. Момичето отиде при специалиста и му сподели всичко. Разказа му за своите кошмари, които били главната причина за нейното непрестанно безпокойство. Когато заспивала, тя сънувала, че върви по дълъг коридор с много прозорци. Когато стигала до края на коридора, там я чакал ковчег, а в него баба й. Когато старицата отваряла очи, Аня се будела. Тя споделила още, че в голямата им къща имало същия коридор като в сънищата й, по който я било страх да върви вечер. Психологът й предложил някоя вечер, когато се чувства готова, да го извърви от край до край за да види, че няма да й се случи нищо лошо и да се успокои. Девойката си тръгна, но не спираше да мисли за това. Искаше й се да е по-силна, за да докаже сама на себе си, че няма нищо страшно. Скоро бил рожденият и ден и покрай приготовленията за неговото отпразнуване тя се бе разсеяла малко и мислите в главата й бяха по-бистри. Партито мина прекрасно и всички много се забавляваха, дори и Аня. Уморена тя се прибра в стаята си и заспа учудващо бързо. Този път кошмарът й беше по-страшен от другите досега. В ковчега не беше баба й, а самата тя. Момичето се събуди обляно в пот. Сърцето й щеше да изскочи. Изведнъж стана от леглото си и реши, че моментът е дошъл. Отвори вратата и погледът й се насочи към края на коридора. Беше тъмно. Аня тръгна бавно с плахи стъпки. Реалността започна да се преплита с нейната фантазия. Спираше се на всеки прозорец и гледаше отделни моменти от своя живот. Виждаше и добро, и зло. Светлината, която излизаше от вратата на стаята й постепенно намаляваше и накрая се изгуби съвсем. Колкото по-навътре отиваше, прозорците ставаха все по-малко. Настъпи пълен мрак, но момичето не спираше. След миг забеляза, че в дъното се вижда някаква светлина. Аня се забърза. Видя свещи. Много свещи, а между тях ковчег отрупан с черни рози. Този път той беше празен. Чакаше нея. Искаше я само за себе си. Жадуваше да я прегърне с черните си рози. Изведнъж Аня усети, че кръвта й изстива, а тялото й се понасяше някъде надалеч. Видя някаква ярка светила и без да може да се спре тръгна към нея. Пое по пътя на баба си. Пое по пътя на жестоката смърт.