Емо стил

Тя стоеше съвсем сама в празната стая, а навън духаше силен, студен вятър. Седеше на дивана, а обгърналата я тъмнина сякаш я прегръщаше от всички страни. Изглеждаше спокойна, но в сърцето й се бунтуваха хиляди чувства! Болка, отчаяние, самота, надежда я заливаха и тя сякаш... Не можеше да си поеме дъх. По лицето й бе изписана тъга. Очите й бяха влажни и от време на време от тях се търкулваше по някоя горчива сълза... Ръцете й бяха отпуснати до тялото... Черната коса беше паднала като завеса пред лицето й. Тишината наруши тежкото й дишане. Тя не издържаше! Изведнъж от очите й рукнаха сълзи.

На лента преминаваха най-хубавите мигове от живота й. Всички тези спомени, свързани с единствената й и може би последна любов, я караха да се чувства все по-срината! Целият й живот се оказа... Лъжа... Тя живееше в един измислен свят... Твърде хубав дори, за да е истина! Защо ли се беше залъгвала с всичко това? Трупаше си напразни надежди, после всичко се сриваше, а след това пак си казваше, че трябва да продължи да го обича и си въобразяваше , че всичко ще е наред... И така хиляди пъти, но... Сърцето й не издържа! Събраха й се твърде много разочарования и тя се предаде. Сега, тя пак го обичаше повече от живота си, но той нехаеше... От всичко това, което бе преживяла, й остана само болката, самотата, отчаянието и... разбитото й сърце! Тя си мислеше, че най-добре би било да го забрави. Любовта й към момчето бе така чиста, че тя не можеше да си и помисли да го забрави така лесно. За нея тази безпокояща мисъл беше глупава... Нереална... Той си замина завинаги, а тя така и не успя да го достигне... Беше се борила със зъби и нокти да го има. Той все пак разбра, че някой на тоя свят го обича истински, но се примири твърде бързо и лесно забрави за нея. Но момичето не забрави и никога нямаше да забрави... И сега, докато се давеше в сълзи, тя се размисли... За какво да живее, като никога няма да го има? Нямаше каква цел да следва в живота си, за да продължи да живее, нямаше причина тя да живее повече. И ето... Тя се изправи, залитайки на посоки, а задушаващият я плач не й позволяваше да диша. Момичето влезе в спалнята и отвори дървено шкафче, което изскърца тайнствено. Един единствен лунен лъч освети тъмната стая. Момичето извади нож. Опасен блясък просветна по острието му. Тя държеше с трепереща ръка ножа. Замисли се за миг. Колебание се прочете в очите й. Сълзите й най-накрая секнаха и тя с дълбока въздишка, откъсната от гърдите й, погали с ножа бялата си ръка. Кръвта, червена и топла, рукна надолу. Тя се чувстваше особено. Почти не усещаше болката идваща от ръката й: по-голяма бе тази на сърцето й. За последен път тя погледна снимката му и промълви отчаяно: „Сбогом". Свлече се на земята, където издъхна стиснала в малката си нежна ръка кървавият нож... Облаците се раздигнаха. Луната отново се показа и един лъч обля в сребриста светлина безжизненото й лице...