Емо стил

Стоях сама до прозореца. Навън тихо шумеше пролетният дъжд. Минаваха насам-натам хора. Някои с чадъри, други - без. Измокрен, всеки бързаше да се прибере или просто излизаше. Наблюдавах една гледка, изпълнена къде с тъга, къде с красота. Някъде по дъждовната улица мярнах едно момиче. Тя стоеше сама под спирката. Беше се сгушила във хладината на деня. Чакаше някой. Беше цялата мокра. Нервно и загрижено гледаше телефона си. Имаше семпло яке и беше с малка чантичка.

След известно време видях как едно момче бързаше под дъжда, който се бе превърнал в порой. Момчето също нямаше чадър. Той даже потичваше към спирката. Щом стигна там, с момичето се прегърнаха. Разбрах кой чакаше тя загрижено. Лицето й, до този момент затъжено, изведнъж светна като слънце. Дълго време останаха гушнати двамата.

Дъждът започна да намалява и за кратко време едва-едва заръмя. Двамата младежи се хванаха за ръка и тръгнаха на някъде. Слънцето леко се появи сред сивите облаци. През цялото време стоях на прозореца и наблюдавах улицата. Всичко бе така мокро от дъжда, но и така сухо от самота. Бяха се образували големи локви.
Приятно ми беше да седя и да гледам обстановката. Една най-обикновена обстановка след пороен пролетен дъжд – толкова еднообразна, но и толкова неповторима.