Емо стил

Очите ми пак са пълни със сълзи..Напоследък ми е станало навик да плача.. Нещастието изпълва дните ми, а сълзите са най-добрите ми приятелки, а може би - единствените.. В душата ми цари мрак, а в ъглите се спотайват злобно усмихнати мисли: " Ти не заслужаваш да живееш!", " Животът ти е ад", "Животът е безсмислен!"... Тези мисли гонят здравия разум от съзнанието ми, а аз посягам към успокоителните.
Но погледът ми се спира на интересно заглавие във вестника: "Трагична загуба". По-надолу прочетох, че 17 -годишно момиче прерязало вените си вчера. Причината - неизяснена. Имаше и снимка.

Помислих си - "Такава ли ще е и моята съдба?"
- Да!
Обърнах се рязко и сърцето ми спря за миг. Това беше Тя - момичето от снимката...Не можех да повярвам и потърсих с поглед белезите на ръцете й.
- Тук са - тя повдигна ръка и ги видях - сама ги направих, прошепна момичето.
Не можех нито да мисля, нито да говоря. Просто седях, гледах я и стисках шишенцето с успокоителни.
- Не, мила, не си мисли, че съм халюцинация, причинена от таблетките. Дойдох да те предупредя..
- За какво? - това беше единственото нещо, което можах да й кажа.
- Бях горе, на небето. Казаха ми, че за мен няма шанс, но мога да ти попреча да направиш моята грешка. А пък и на мен ми е по-добре в онази красива градина...
- Защо тогава не ме вземеш с теб?
- Ти не си за там. Ти си силна..
- Не! - изкрещях аз
- Да, така е. Ти можеш да се справиш с проблемите си. При мен беше различно. Аз съм слаба, нямам воля. А и бях глупава. Мислех си, че това е единствения начин..
Тя пристъпи към мен и седна на леглото ми. Обзе ме ужас. Погледнах дълбоките и грозни рани на китките й, и сърцето ми се сви.. Очите й бяха безизразни. Тя ме погледна с празен поглед и леко се усмихна.
- Плаша те, нали? Тук, на земята, изглеждам зле, но в Рая съм хубава..Там всичко е хубаво..
Изведнъж тя се преви от болка. Бог я наказваше. Но тя продължи:
- Не, по-добре ела и сама ще видиш...

Очите на момичето бяха станали страшно зли. Тя грабна един нож и посегна към ръката ми. Болка.. И кръв..
Изпищях. Вече ме беше обзел не просто страх, а ужас. Когато отворих отново очи, момичето беше изчезнало. Хапчетата още бяха в ръката ми. За момент бях забравила всичко, но при вида им, паметта ми се опресни..Спомних си кръвта и злите очи...Хвърлих успокоителните, а статията - изгорих. Със задоволство гледах как снимката й гори. Но и с малко съжаление...Тя беше слаба..Но аз имам воля да се боря! Да се боря за щастието си!

Всеки понякога губи вяра в себе си, в живота. Няма човек без проблеми. Но малко са тези, които намират смелостта да станат и да се борят.
Животът е пълен с неравности. Неизбежно е да се спънеш, да паднеш. Но да станеш - това е въпрос на ИЗБОР!!!