Емо стил

Сега се замислих за живота … за моя живот … разбира се гръмко звучат думите “моя живот” за моите 16 години … но колко много съм преживяла /естествено става дума за любов/. За моите 16 години мога да кажа, че знам какво е любов, обичах. Да, наистина обичах /защо в минало време ли? Защото не ми останаха чувства/. Сега съм и радостна, и тъжна едновременно.

Радостна, защото вече съм свободна и като мисли, и като действия /вече никой не ме ограничава, живея както искам/. Въпросът е в това, необходима ли ни е такава свобода, такова постоянство … Такава съм се родила: на сърцето ми са му нужни чувства и емоции, живее благодарение на тях, но моят бивш любим вече не пробужда никакви чувства в мен.

Скоро чух подобна фраза: “Когато момче и момиче се срещат, не е задължително да се обичат. Може просто да им е приятно да прекарват времето си заедно”. И сега ми идва на ум, че ако човек обича някой, не е задължително да се среща с него. Тъкмо такъв е и моят случай. Аз го обичах, но не бях с него, не ми беше гадже, но винаги бяхме заедно, всеки ден общувахме сякаш бяхме най-добри приятели. Но както се казва приятелството ни приключи точно тогава, когато се роди нещо повече, но никой от двамата тогава не забеляза … Да, и не беше нужно. В същото това време срещнах други хора, това ме устройваше; времето минаваше … нищо не се променяше … /не искам да се впускам в разкази сега …/

Веднъж му казах: “Просто искам да съм с теб … Обичам те!” след тези думи дори престанахме да се виждаме … съсипах отношенията ни, приятелството ни … всичко, което беше между нас. Сега разбирам, че това, което е било между нас, повече няма да се върне. Престанах да обвинявам за всичко себе си, та това не е края на живота …

Сега разбирам, че любов не ми остана … така се получи, но не съжалявам за нищо. Съществува такава субстанция като човешката памет … и той, и любовта ще останат завинаги там …