Емо стил

Много мъка имах в живота си. На никого не я пожелавам. С Петър бяхме млади, оженихме се и зачакахме деца. Първото беше момченце, но се роди слабичко, с порок на сърцето. Доживя до три годинки и почина. Много страдахме, плакахме, но нищо не можехме да променим. Започнахме да чакаме втората си рожба, която вече носех под сърцето си. Пак ни се роди момченце. Голяма радост беше! Минаха няколко месеца и... диагнозата беше същата. И вторият ни син си замина. Лекарите казаха, че не е препоръчително да имаме други деца. Къщата стана тиха и самотна като гроб. По едно време нещата тръгнаха към развод. Тогава забременях! Петър настояваше да направя аборт, аз пък исках да родя. Той ми припомняше сълзите, които проливаме над двете малки гробчета, но аз упорствах. Здраво ще е! Света Богородица ми каза, лично й се помолих и тя обеща да бди над него.

Когато родих момче, едва не получих инфаркт. Петър даже не каза на роднините, че имаме бебе. На първата консултация обаче ни увериха, че е напълно здраво. Тогава го кръстихме в черквата Живко, за да живее.

Едва ли има дете, над което се е треперело толкова много, колкото над нашия Живко. Каквото пожелаеше, това ставаше. В детската градина ни предупреждаваха, че бие другите деца, че не слуша, но ние го защитавахме. В училище беше същото. За двойките бяха виновни учителите. За намаленото поведение - пак те. Даже, като го арестуваха, след като с приятелчета разбил един магазин и взели оттам всички цигари и вафли, платихме. Спасихме и аверите му.

Сега разбирам вината ни. Трябваше да го държим строго и изкъсо, както правят всички родители. Но след смъртта на двете ни момчета треперехме над третото.

Един ден синът ни взел служебната кола на Петър без разрешение. Дал я на приятели и те се блъснали в едно дърво. На тях нищо им нямаше, но от служебната кола на баща му останала само ламарината

„Защо го направи? Как ще гледам колегите в очите?", развика се мъжът ми. „Млъкни бе, морук, какво толкова квичиш за една трошка!", изломоти Живко. За първи път го видяхме пиян. „Кого наричаш морук?", не издържа Петър и тръгна към безценното ни дете. То обаче го блъсна на пода и с клатушкаща походка излезе от стаята. Петър се хвана за сърцето и остана на земята. Докато пристигне линейката, издъхна. А Живко не дойде на погребението...

Изнесе се от дома ни и оттогава съм го виждала само няколко пъти. Чувам, че вилнеел с приятели, влязъл в някаква банда, натрупал пари. Някои ми казват, че са мръсни, но пък били много. Не му искам парите. Искам да го видя, искам да си простим, да ми каже „мамо" с онази хубава детска усмивка, която помня.

Веднъж срещнах сина си на улицата, тръгнах зарадвана към него, а той процеди през рамо: „Не ме излагай, виж се на какво приличаш. Не можеш ли да облечеш нещо хубаво като другите майки!" И влезе в колата си.

С пенсия от 120 лева как да се облека хубаво, исках да го попитам, но на гърлото ми беше заседнала буца, а очите ми се замъглиха от сълзи... Оттогава заспивам и се събуждам разплакана. Разбирам, че заради голямата си любов осакатих детето си. То порасна егоист. Загубих надежда, че мога да бъда щастлива в живота си. Надявам се по-скоро Господ да се смили над мен и ми помогне

да отида при Петър. Сигурна съм, че там двамата ще сме щастливи.