Емо стил

- Защо президентът Желю Желев избра именно вас, г-жо Инджова, да оглавите служебния кабинет през октомври 1994 г.?
- О, не си спомням! Бях успешен директор в Агенцията за приватизация и за 24 часа станах министър-председател.
- Все пак как ви покани - по телефона, на лична среща? Не бяхте сред големите лица в политиката, а ви се възложи толкова отговорна задача.
- Какво значение има това сега. Нашето общество няма памет за тези неща. Всеки идва на ново, на чисто, прави каквото може, смята се за велик. Мисля, че днес никой не се интересува какво се е случило преди 15-17 години, а вие сега...
- Напротив! Интересно е например, защото след това БСП спечели изборите.
- Сама искате да покажете колко отдавна е било... А това, че тогава БСП спечели изборите, бе, защото всички вкупом - и тогавашната опозиция, и президентът сами й предложиха победата...
Улиците са пълни с бентлита, а няма пари за диабетиците
- Задачата ви като служебен премиер беше да подготвите страната за избори, а вие подгонихте групировките и обвинихте предишния кабинет, че е правителство на "Мултигруп". Не се ли повтаря и днес историята с показните акции на МВР и позицията на премиера към управлението на тройната коалиция - отново папки в прокуратурата, забъркани в корупционни схеми министри и т.н.?
- Ами само това може да ви показва, че задачата е с много голяма предистория и лозунгът е същият. С други думи, две десетилетия не са били достатъчни за решаването на една такава задача.
- Защо бягате от отговорите за периода ви като премиер?
- Защото ви казах, че за никого не е интересно това вече. А и повече от 10 години се опитвах да избягвам и дори да забравя.
Сигурно съм единственият министър-председател с трудов договор в чужбина
нежеланието на хората да се борят, да се доверяват, да променят живота си. А резултатите на провалените ни борби сами говорят за себе си...
- Тоест политиката е затворена страница за вас?
- Политиката за мен показа, че онова, което е трябвало тогава да се направи, днес отново и със сегашна дата пак излиза на дневен ред. Но има и една друга жестока истина - че нещата, от които се бяга, после се плащат скъпо и прескъпо, а от това, че са забавени, може и никога повече да не се случат. Просто ставаме общество с постоянен и неизменен дневен ред. А резултат няма. Борбата срещу олигархията, борбата за гражданското общество, борбата за свободата на личността и правата - може ли след двадесет години лозунгите да са същите и да не се уморим да ги следваме?
- Това значи, че някой не иска да придвижва обществения дневен ред?
- Не, това значи, че нашият дневен ред е постоянен.
- Защо избягахте в Щатите?
- Изчерпа се моят дневен ред. Когато разбрах, че моят и този на обществото не се покриват, заминах там, където смятам, че един човек без минало, без да използва биографията си, може да започне живота си отначало. Може би съм единственият министър-председател с трудов договор в чужбина.
- Обикновено жените правят това, когато имат лични проблеми.
- При мен политиката беше и личен проблем.
- Причината не е в интимно разочарование?
- Не. Никой не отива в Америка, защото бяга от мъж. Оставете тези работи. Отива там, защото тук шансовете му за реализация ги няма. А САЩ предлагат възможности човек да се пробва и при наличие на способности да се реализира.
- Но все пак се върнахте?
- Върнах се не защото не се реализирах там, а защото майка ми остана сама и аз трябваше да бъда тук до нея. Работата ми в болницата осмисля завръщането ми.
- Заговори се, че сте били активистка в предизборния щаб на Бил Клинтън...
- У нас се пишат най-различни неща, но това май е ново, което казвате. Участвала съм в предизборни кампании, участвала съм в много политически акции и мисии по света, участвала съм в международни женски инициативи, в това число и в Щатите. Практически всичко, каквото можете да се сетите за правене на политика, съм го правила..
- Какви са отношенията ви с Иван Костов сега?
- Не се срещам с политици. Освен когато идват в болницата.
- Той не само е политик, но е и ваш бивш колега, делили сте дълги години един кабинет. Всъщност защо не ви покани в неговото правителство?
- О, моля ви се, не знам.
- От отговорите ви разбирам, че напълно ви задоволява позицията на икономически директор на болница "Токуда".
- Работата в болница не е нова за мен, защото дълги години работих в чужбина в същата сфера и консултирах подобни организации. "Токуда" е една модерна болница, която, разбира се, страда от това, че средата, в която е, иска да приеме една чужда инвестиция, но в същото време не желае да се реформира.
- Какво е всекидневието на единствената жена министър-председател на България?
- От 7 ч. сутрин до 7 ч. вечер съм тук, в болницата.
- Само работа?
-Да.
- Все пак кои са малките удоволствия в живота ви?
- В България животът е труден, не виждам да има радости. Но зависи и човек как ги възприема нещата. Ако смята, че му е радостно, значи е така.
Останаха ли ви истински приятели?
- Имам приятели по целия свят. Тук общувам повече с тези, които
се нуждаят от помощта ми.
Опитвам се наново да започна всичко. Не се връщам към спомени, както вие сега непрекъснато го правите: "Какво стана в еди-коя си година?".
- Разруши, за да съградиш. Какво съграждате в момента?
- Последната кауза, на която съм се посветила, е болницата да е едно прекрасно място за пациентите. По целия свят болните, недъгавите и стари хора прекарват дните си, обградени в грижи и достойно свършват живота си. Докато тук отношението към тях е едва ли не животинско. Казват, видите ли, за здравите няма средства, камо ли да даваме за болните, за старите. Обществото ни е на границата на оскотяването. Тук има много обърнати неща. Гледате по улицата бентлита, ламборгинита, жени, облечени в лукс, който и в развитите страни няма да срещнете. И в същото време нямало средства за диабетично болните, за децата с увреждания, за болните в старчески домове.
Така че, за да се посветя в тази сфера, в нея има логика. Смятам, че всеки политик, като се налудува там, горе, после трябва да слезе долу и се посвети на нещо истински полезно за живота на хората.

Язвената болест на стомаха и на дванадесетопръстника е едно от честите заболявания на стомашно-чревния канал. Съвременни статистики показват, че над 10 процента от хората, прехвърлили 25 години, са имали поставена диагноза язвена болест. Други изследвания сочат, че язвата значително „се подмладява". „В нашата

практика сме установявали язва и при деца между 2 и 4-годишна възраст, и то с кръвоизлив. Днес съвременната медицина разполага с модерни диагностични средства и диагнозата вече не е проблем", твърди д-р Панко Станчев. При болка, дискомфорт в корема, киселини, повръщане веднага се прегледайте, за да се установи причината на тези оплаквания. Ако ви поставят диагнозата, трябва да се изследват киселинността на стомашния сок, проходимостта на пило-ра, както и да се конкретизира типът на язвата и евентуална вероятност за злокачествено израждане.

Гастроскопията е метод, който осигурява точна и своевременна диагноза при заболяванията на хранопровода, стомаха, пилора, дванадесетопръстното черво и началните раздели на тънкото черво. Извършва се с мек, нетравматичен апарат, който позволява изследване дори на малки деца, както и на хора с повишен рефлекс за повръщане. Може да се извършва и с краткотрайни или общи упойки.

Чрез гастроскопията се диагностицират спешни заболявания на стомашно-чревния канал с кървене при язва на стомаха и дванадесетопръстника. Методът дава възможност за незабавно спиране на кървенето, а манипулацията може да бъде понесена и от хора с други заболявания, включително и сърдечни.

Методиката на лечение включва хигиенно-диетичен режим и лекарствени

средства (алкализиращи лекарства, които неутрализират киселия стомашен сок, Н2-блокери, блокиращи производството на киселина, и препарати, които осигуряват добро храносмилане и проходимост на пилора).

Кръвоизливът е едно от най-честите усложнения затова се лекувайте под ръководството на специалист и не предприемайте веднага операция, ако тя не е наложителна. Днес съществуват техники, с които през гастроскопа се осигурява мигновено спиране на кървенето, а след това следва лечение.

В началото на юли Гинка Станчева винаги е в трескава подготовка - тя е рожденичка на 15 юли и близки, приятели и колеги са винаги добре дошли в гостоприемния дом и сърце на усмихнатата актриса. Човек може само да й

свали шапка, че на 78 години продължава не само да играе от време на време на театрална сцена, а са й поверили и любимото й внуче.

„В момента съм грижовна баба", обяснява тя.

Гинка Станчева е първата българска актриса, която през 1957 г. преминава по червения килим на фестивала в Кан, където филмът на Захари Жандов „Земя" е бурно аплодиран от световния елит на седмото изкуство. Специално за гала вечерта тя е облечена

в тоалет с българска шевица

Следват незабравимите филми „Любимец 13" и „Специалист по всичко" където партнира на големия Апостол Карамитев.

Години наред я спрягат със секссимвола на българското кино, а през това време тя е щастливо омъжена за актьора Пейчо Пейчев. Малко преди да отпразнуват златната си сватба с него, през 2002 г. актьорът си отива от този свят. Дъщеря й Хермелина заминава да прави дипломатическа кариера в посолството ни в Рим, затова внукът Андрей-Константин е поверен на грижите на баба му. Гинка Станчева е сред актьорите, които буквално изхвърлиха от театъра под претекст, че ги пенсионират. Заедно със светилата Черкелов, Татяна Масалитинова, Георги Георгиев - Гец, отиват в театъра на строителния предприемач Барбуков. И досега всички се питат не припламват ли искри на снимачната площадка между

красавицата и магнетичния Апостол

Синеоката дама нежно се усмихва. Истината е, че тя буквално го боготвори. „Когато ми казаха, че ще правя пробни снимки в „Хайдушка клетва" с него, само си казах: „Господи, как ще отида?". Вече бях актриса в Благоевградския театър. А бях луда за Апостол като студентка, когато нямах лекции вечер, ходех на всяко негово представление. Просто очите ми изтичаха. Като влязох в студиото, той ме посреща: „Ооо, как си? Що си?" прегръща ме. С такава обич, с такава непринуденост се отнесе към мен, че изведнъж цялата тази стена, която съществуваше, падна". Много пъти са я „развеждали" заради него. Колко пъти и се налага да се обяснява, но всеки път чува: „Айде, айде, знаем ги ние тия работи".

С мъжа си се запознават във Велинград - тя е ученичка, а той почива във вилата на адвокатите. Така се влюбва, че всеки ден изминава 14 км, само и само да я зърне за 5 минути. После той записва Театралната академия, а тя продължава в гимназията и пътищата им се разделят Но тя решава да стане актриса. И когато се явява в академията, името й на приемния изпит съобщава Пейчо. Краката и се подкосяват, толкова е влюбена. С Пейчо г се Женят, когато е в трети курс. Целият й живот минава него.

На 8 юли се навършиха 23 години от развръзката на драмата с децата заложници, разиграла се в черноморския курорт Златни пясъци в разгара на туристическия сезон през 1987 г.

На този ден пред елитния хотел "Интернационал" спира синя лада със силистренска регистрация. И от нея към нищо не-подозиращите почиващи полетяват три ръчни гранати. Ранени са трима туристи - руснак, германец и българин.

Минути след взрива ладата е обкръжена от милиционери с автомати. От предната врата излиза мъж и предупреждава милиционерите: "Тук има деца - заложници! Никой да не приближава, трима сме, ще се взривим!". Той хвърля листовки и три паспорта. На листовките пише: „Пътят ни е Турция или смърт. Не сме убивали и никого няма да убиваме. Само от вас зависи дали ще станете убийци на заложниците".

На мястото на „произшествието" пристигат и служители от Държавна сигурност. Сред тях има спецове от местното звено на прочутото направление „Терор”.

До час пред хотел "Интернационал" се събира почти цялото окръжно ръководство на МВР. Командването поема лично първият заместник-министър на вътрешните работи генерал-полковник Григор Шопов, който по това време кара отпуска си на черноморското ни крайбрежие.

На похитителите е дадена радиостанция, с която да разговарят с „ескорта" си от МВР. След дълги увещания колата напуска курорта по определен маршрут.

Оперативните служби на МВР бързо научават почти всичко за терористите и отвлечените деца. Похитителите - Никола Николов и синът му Орлин, са от Дулово, а шофьорът съучастник - Невен Асенов, е техен близък от силистренското село Боил. И тримата са български турци със сменени имена и с роднини в южната ни съседка.

Децата са две момчета от Добрич (тогава Толбухин) - 12-годишният Дарин Христов и братовчед му Николай Петков на 15 г. Двамата щели да ходят на кино в Добрич. Скучаели, когато на паркинга спряла синята лада.

Единият от терористите любезно ги помолил да им покажат пътят до близката бензиностанция. След като заредили с гориво „любезните чичковци" с доверителен глас съобщили на момчетата, че са от Вътрешния отдел на ДС, който контролира работата на колегите си. Предложили на двете деца да се разходят до морето, като „изиграят ролята на заложници", за да могат „инспекторите" да проверят как действат колегите им в екстремални ситуации. После щели да ги почерпят и да им осигурят почивка в станция на МВР. Децата веднага приели.

Спецслужбите откриват и мястото, откъдето са взети гранатите - армейското поделение в Болярово, където е служил Орлин Николов. Гранатите били изнесени по време на отпуски и свиждания от него и баща му.

След пътуване цяла нощ, изтощени от жегата, безсънието и страха да не бъдат атакувани от баретите, похитителите не издържат. Започва разправия помежду им, Орлин Николов бие децата без причина, братовчед му Невен едва държи волана,

крещи освирепял: Млъквайте ще ви избия, малко остава!"

Подминават Царево. На един завой укрит БТР излиза на шосето и спира колоната. Снайперисти са заели позиция между дърветата и чакат заповед. При вида на засадата похитителите грабват отново гранатите, шофьорът се опитва да върне ладата назад. В същото време кризисният щаб получава от Григор Шопов заповед: „Спрете ги на всяка цена".

За случилото се по-нататък разказва о.з. полковникът от

МВР Васил Велков - командир на поделението за борба с тероризма:

"Тогава се получи нещо непредвидено - бетеерът, който прикриваше част от пътя, отпусна спирачки и отвори по невнимание проход в шосето. Веднага извикахме друга кола. Като видяха това, терористите започнаха да бият децата, дръпнаха ладата малко назад и включиха на първа скорост. Колата потегли напред, шофьорът й отвори отляво прозореца и хвърли две гранати по посока на снайперистите. Но гранатите се търкулнаха обратно към колата. В това време седящият отзад хвърли гранатата в краката на баща си. Там имаше още пет гранати. Колата се взриви. За части от секундата щурмовата група, която от четири часа стоеше замаскирана в близкия малинак, се хвърли напред. Успяха да извадят двете деца.

После в продължение на половин час експлозиите продължаваха.

Едното дете беше ранено в краката. Ръцете му се подаваха навън през избитото стъкло. Наш служител го хвана за едната ръчичка, дръпна го хоризонтално, прегърна го и побягна към линейките. Беше извадено и другото дете. Двама от терористите загинаха на място, а третият - ранен, се измъкна навън и падна. По-късно и той почина".

От заложниците най-пострадал е Дарин Христов. След раняването от осколките на взривената граната левият му крак, въпреки операциите, остава по-къс със 7 сантиметра.

Най-леко се отървава братовчед му Николай Петков, който е леко ранен в ръката.

Днес осакатеният от гранатите Дарин преживява с мизерна социална пенсия, а кошмарите от преживяното не са го напуснали.

Много мъка имах в живота си. На никого не я пожелавам. С Петър бяхме млади, оженихме се и зачакахме деца. Първото беше момченце, но се роди слабичко, с порок на сърцето. Доживя до три годинки и почина. Много страдахме, плакахме, но нищо не можехме да променим. Започнахме да чакаме втората си рожба, която вече носех под сърцето си. Пак ни се роди момченце. Голяма радост беше! Минаха няколко месеца и... диагнозата беше същата. И вторият ни син си замина. Лекарите казаха, че не е препоръчително да имаме други деца. Къщата стана тиха и самотна като гроб. По едно време нещата тръгнаха към развод. Тогава забременях! Петър настояваше да направя аборт, аз пък исках да родя. Той ми припомняше сълзите, които проливаме над двете малки гробчета, но аз упорствах. Здраво ще е! Света Богородица ми каза, лично й се помолих и тя обеща да бди над него.

Когато родих момче, едва не получих инфаркт. Петър даже не каза на роднините, че имаме бебе. На първата консултация обаче ни увериха, че е напълно здраво. Тогава го кръстихме в черквата Живко, за да живее.

Едва ли има дете, над което се е треперело толкова много, колкото над нашия Живко. Каквото пожелаеше, това ставаше. В детската градина ни предупреждаваха, че бие другите деца, че не слуша, но ние го защитавахме. В училище беше същото. За двойките бяха виновни учителите. За намаленото поведение - пак те. Даже, като го арестуваха, след като с приятелчета разбил един магазин и взели оттам всички цигари и вафли, платихме. Спасихме и аверите му.

Сега разбирам вината ни. Трябваше да го държим строго и изкъсо, както правят всички родители. Но след смъртта на двете ни момчета треперехме над третото.

Един ден синът ни взел служебната кола на Петър без разрешение. Дал я на приятели и те се блъснали в едно дърво. На тях нищо им нямаше, но от служебната кола на баща му останала само ламарината

„Защо го направи? Как ще гледам колегите в очите?", развика се мъжът ми. „Млъкни бе, морук, какво толкова квичиш за една трошка!", изломоти Живко. За първи път го видяхме пиян. „Кого наричаш морук?", не издържа Петър и тръгна към безценното ни дете. То обаче го блъсна на пода и с клатушкаща походка излезе от стаята. Петър се хвана за сърцето и остана на земята. Докато пристигне линейката, издъхна. А Живко не дойде на погребението...

Изнесе се от дома ни и оттогава съм го виждала само няколко пъти. Чувам, че вилнеел с приятели, влязъл в някаква банда, натрупал пари. Някои ми казват, че са мръсни, но пък били много. Не му искам парите. Искам да го видя, искам да си простим, да ми каже „мамо" с онази хубава детска усмивка, която помня.

Веднъж срещнах сина си на улицата, тръгнах зарадвана към него, а той процеди през рамо: „Не ме излагай, виж се на какво приличаш. Не можеш ли да облечеш нещо хубаво като другите майки!" И влезе в колата си.

С пенсия от 120 лева как да се облека хубаво, исках да го попитам, но на гърлото ми беше заседнала буца, а очите ми се замъглиха от сълзи... Оттогава заспивам и се събуждам разплакана. Разбирам, че заради голямата си любов осакатих детето си. То порасна егоист. Загубих надежда, че мога да бъда щастлива в живота си. Надявам се по-скоро Господ да се смили над мен и ми помогне

да отида при Петър. Сигурна съм, че там двамата ще сме щастливи.