Емо стил

Стоях близо до дома и гледах небето. До залеза оставаше съвсем малко, но небето вече бе обагрено с червени краски. Мислех за Дима. Помня как преди месец седях на прозореца в стаята си, исках да избягам от проблемите, да поема глътка свеж нощен въздух. Първата ми мисъл беше „покрива”. Там се и запознахме. Оказа се, че живеел няколко етажа над мен, но до преди това никога не бяхме общували. Седмица по-късно се целунахме на същия този покрив. След това всяка вечер седяхме заедно и гледахме звездите. Да, влюбих се до уши.

Днес се разбрахме да се срещнем по-рано, вече се приготвях за тръгване, когато някой нежно ме прегърна.
- Дима ... – блажено потреперих
Но никой не отвърна. В недоумение се обърнах и с ужас видях, че зад мен е Виталик. Съвсем бях забравила, че преди месец, когато заминаваше за друг град, му обещах, че ще го чакам, независимо колко дълго ще отсъства. Но старите чувства си отидоха и на тяхно място дойдоха други.
- „Ще те чакам” означава .... – изрече той – Дима ... разбирам ...
Очите ми машинално се стрелнаха встрани, но разбирайки, че може да предизвикат подозрение, моментално се отместиха.
Виталик се оказа по-внимателен отколкото си мислех. Също погледна към седмия етаж и разбира се видя малка човешка фигура. С бързи крачки тръгна към сградата. Настигнах го на третия етаж, умолявайки го да се успокои.

Когато стигнахме до люка, който водеше към покрива, ревнивецът ме хвана за лакътя и дори не гледаше в моята посока. Когато проследих погледа му – беше се прицелил с пистолета в гърба на нищо неподозиращия Дима. Хвърлих се към Виталик, но не можах да му попреча.

Куршумът уцели Дима. Краката му се подкосиха, падна на колене. Бореше се за живота си ... Хукнах към него, обляна в сълзи. Изтичаше много кръв. Бях в истерия, чувствах се безпомощна. Не спирах да му говоря, казвах му да се държи, да не умира. Той ме погали по ръката и с усилие каза: „Не плачи, винаги ще те обичам ...”
Сълзите ми рукнаха още по-силно, дълго държах бездиханното му тяло, не исках да повярвам, че вече го няма.

Обърнах се, Виталик вече го нямаше, само пистолетът лежеше до краката ми. Приближих го до устните и го заредих.
Слънцето почти залязваше .....