Емо стил

„Винаги ще те чакам, мили! Ще те помня, ще вярвам, ще живея, няма да се предам. Ще мисля ден и нощ за теб. Ще вярвам, че навсякъде си с мен.” - говореше Емили на гроба на любимия си. Разбра, че вече не е сред живите, разбра, че остана съвсем сама на този свят. Но защо да живее? За кого да живее?

Емили вървеше по тъмните улици. Гледаше в далечината, но не виждаше нищо, даже не мислеше за нищо. Просто вървеше. Така се разхождаше всяка нощ, не й се прибираше вкъщи. Там беше пусто. Нямаше никой, никой не я очакваше. Краката отново и отново я отвеждаха на гробището. Просто седеше до гроба му, само там можеше да бъде с него, само там го усещаше. Къде другаде можеше да отиде? Никъде ... беше сама ...

Колко дълго можеше да живее така? Колко време можеше още да се мъчи така? Защо изобщо да живее?

Тихо се изкачи по стълбите. Стигна до покрива и погледна на долу – една крачка и няма да е вече между живите. Кой изобщо ще забележи? На кого ще липсва, та тя беше емо, никой не я разбираше ... Никой освен любимият й, но ... той вече не беше между живите.

Съседът й я обичаше повече от собствения си живот. И тази нощ я чакаше да се прибере, но тя не се връщаше. Сърцето му биеше бързо. Тази нощ не можеше да заспи, мислеше за нея. „Къде е тя? Защо не се прибира още? Дали не й се е случило нещо? Как ли живее сега?”.
Стана, облече се и се качи на покрива. Тя беше там ...

- Хей .... – неуверено започна
- А, Саша, какво правиш тук?
- А ти?
- Заминавам.
- Къде? Защо? А аз?
- В нищото ... Няма място за мен в този живот. А ти ... ти ще живееш и без мен.
- Вземи ме със себе си! – гледаше я в бездънните сини очи
- Защо?
- Не мога да живея без теб. Моля те, не ме оставяй! Можем да опитаме да живеем заедно. Ще те направя щастлива, само ми дай шанс.
Емили силно се засмя и изтри сълзите си.
- Ти идиот ли си? Не си ми нужен. Обичах и ще обичам само един – взе си чантата и тръгна към гробището при него, при любимия си.

Дълго стоя и мълча. Как можеше да постъпи така с него? Егоистка. Обичаше я толкова искрено и силно. Постоя още и ... скочи от покрива с думите „Само теб съм обичал”.


Стоеше на гроба и мислеше. Докога ще бяга? Може би трябваше да даде шанс на Саша. Беше толкова настоятелен. Изтри сълзите си, стана и реши да се опита да започне от начало. Да, ще даде шанс на Саша. Ще се опита да продължи да живее.

Когато стигна до блока видя тялото му долу на плочките и изкрещя:
- Прости ми, Саша!
Беше твърде късно ...