Емо стил

- Не, не те пускам,не позволявам - тихо каза Соня, преградила изхода на спалнята, където спеше майка й. Момичето се страхуваше, не знаеше какво да прави, но знаеше, че ще се бори за живота на майка си и няма да я пусне просто така.
- Махни се, не се меси. Времето й изтече - уморено отговори Смъртта, гледайки право в очите на детето.
Момичето удивено гледаше тази симпатична жена облечена в черно, с черна коса на вълни и се страхуваше да я погледне в очите. Да, пред нея стоеше Смъртта. Тя усети недоумението на момичето и се усмихна.
- Интересно ти е, защото имам коса? Нали?
В отговор Соня сведе глава.

- Всички тия стереотипи - всичко това е отживелица, искам в последния си час хората да виждат приятно лице и затова си смених имиджа. На мен също ми харесва да изглеждам добре. Но какво ли ти говоря, върви да спиш, а аз да си свърша работата.
- Не, не давам да вземеш майка ми - момичето продължаваше да стои пред вратата разперило ръце.
- Аз не те питам, така трябва и това е - Смъртта започна да говори настойчиво и Соня започна да се плаши.
- Но как ще живея без майка си, не мога, брат ми е далеко, учи, баща ми не ме обича. Какво ще правя!? Не, не, не!!! - очите й се напълниха със сълзи и тя ги прикри с длани. Смъртта въздъхна тежко.
-Не, ти няма да останеш сама, Той ще се погрижи за теб!
Момичето я погледна питайки:
- В какъв смисъл? - попита детето махайки си ръцете от лицето
- Ето Той никого не оставя, ще ти намери нов добър приятел или голяма любов, има различни варианти.
-Но аз не искам нов приятел, аз си имам приятели, искам само това, майка ми да живее, на мен ми харесва с нея - хлипайки отговори Соня
- Слушай, така трябва майка ти трява да дойде с мен сега. Не мога да тръгна сама - започна да обяснява Смъртта
- Вземи мен вместо нея, аз съм съгласна - с още по-болен глас започна да говори момичето.
- Не, не мога, и защо теб? Няма да направиш нищо добро по този начин.
- Но как така? Мама ще е щастлива.
- Защо си мислиш така? Как мислиш, ако стане и разбере, че си умряла, тя ще умре от мъка, заради това, което се е случило с теб, защото ще бъде лишена от единствената си дъщеря.Тя толкова много те обича и иска ти да живееш и да бъдеш щастлива. И да бъдеш добър човек.А тя ... тя достатъчно е поживяла на този свят, тя е щастлива, нищо повече не иска от живота,само благополучие за своето дете. И те уверявам, ако тя можеше нямаше и да се замисли да даде живота си за теб или за твоят брат - каза й Смъртта
- Но моля те остави я, аз така искам. Искам да види балът ми, да има внуци, да им се порадва. Толкова много ще имам да й разказвам, да й споделям -промълви Соня.
- А преди ... преди защо не говореше с нея, защо не й споделяше? Вие, хората говорите с другите само тогава, когато ги губите, когато вече не можете да ги върнете, тогава, когато се замислите за значението на хората във вашия живот, които са ви скъпи.Виж самоубийството – това е не просто грях, това е показване на слабост, неумение за справяне с изпитанията. А виж има и такива, които се радват на живота. Самоубийците не ги искат в гробищата. На вас ви е даден живот, един живот, а вие живеете така, сякаш имате много, като при котките. Какви сте такива странни ... Никога не съм ви разбирала - започна емоционално да размишлява смъртта, разхождайки се из стаята - Но ето пак се забавих, време е да свърша моята работа - върна се към старата тема тя.
- Много те моля, не я вземай! Искаш ли да ти дам любима си играчка? - с умоляващ глас говореше детето и гледаше с големите си, пълни с молба, любов и искреност очи. Не след дълго Смъртта каза:
- Не, не искам. Хм...ти казваш, че искаш да я зарадваш с внуци? На колко години си?
- Аз съм на дванадесет - неразбираща отговори Соня
- Ще ти дам петнадесет години за да направиш майка си още по-щастлива, да я накараш да се гордее с теб и да й родиш внуци. Разбра ли? Да знаеш, че не ти оставям избор.
Канеше се да тръгва, когато момичето я попита:
- А ако не успея? Ако не намеря своята половинка и не успея да родя?
- А, това не е мой проблем, аз толкова много направих за теб - обръщайки се отговори Смъртта.

И с тези думи тихо си отиде. Соня отвори вратата и погледна спящата си майка, сега имаше петнадесет години да бъде редом с нея. Момичето тихо влезе в стаята и легна до нея.