Емо стил

Имало едно време едно малко момиченце...
Това малко момиченце си играело на една полянка, смеело се от сърце. Един ден дошъл той... Хванал я за ръка и й казал, че ще й покаже големия свят... и я отвел.

Тя била толкова погълната от всичко, което виждала. Грабела с пълни шепи от новостите. Искала да порасне по-бързо. С всеки изминал ден всичко ставало по-вълшебно и по-хубаво.
Тя заобичала момчето, което й показало всичко това. Обичала го с цялото си сърце, с всичката обич, на която била способна. Та нали той я е отвел в този нов свят... Той й показал всичко това... Той й бил спътник...
Момчето също я обикнало. Това наивно, незащитено дете го карало да се усмихва. Върнало го към живота. Към реалността.

След години малкото момиченце пораснало. Вече не било жадно за знания... Вече не й било интересно да опознава големия свят. Вече била видяла всичко. Само той й останал интересен... продължавал да я вълнува...
Той виждал, че тя е пораснала, осъзнал, че вече не е дете. Върнал я там, откъдето я бе взел.

Когато я оставил отново на полянката й прошепнал: Вече трябва да си тръгвам. Аз трябваше да ти покажа големия свят, да те предпазя от лошата му страна. И въпреки това не си свърших добре работата. Влюбих се в теб. Обикнах те. Съжалявам, че сега трябва да те оставя. Ще се видим горе.

При тези думи очите на момичето се напълнили със сълзи. Замъглили погледа й и тя едва видяла как изчезва. Така внезапно, както бе дошъл в живота й, така и изчезна.
Горещите сълзи се стичаха по лицето й. Сълзи, пълни с болка и мъка... Сълзи за един изгубен ангел...

Момичето заспа... И повече никога не се събуди...