Емо стил

Даша се сбогува с приятелките си и продължи към къщи с мисълта, че нищо ново няма да й се случи… Отново ще види кучето Томи. Ще подскочи от радост, ще я оближе и ще побегне към кухнята да потърси лакомства, после майка й ще се прибере и ще започне да си подготвя уроците за следващия ден … Отново няма да я пуснат да излезе на разходка, ще я накарат да си стои у тях и да учи… Всичко това толкова й беше омръзнало,че реши да промени всичко …
На път към дома си видя съседка, но не й се говореше с нея, затова извади поочукания си телефон, долепи го ухото си и си даде вид, че разговаря.

Асансьорът отново не работеше …
Сбърчи нос и се заизкачва по стълбите, проклинайки деня, в който себе родила … Не искаше да продължава да живее по един и същ сценарий и реши да го промени …

Прибра се вкъщи, видя Томи и му сложи храна в купичката. Отиде в стаята си, взе една голяма чанта и си взе най-важните неща. Отиде до кухнята и написа бележка: “Мили родители! Омръзна ми да живея по вашите правила … Не ме съдете, направих своя избор – заминавам си …”

Сложи бележката на хладилника и се отправи към входната врата, но се спря … Отиде до кучето и му направи знак да мълчи, а то заскимтя в отговор …

На входната врата се засече с баба Мила.
- Дашенка, много бързо си си научила уроците. И къде си тръгнала с тази голяма чанта?
- По-далеч от тук – сопна се Даша в отговор и с бързи крачки се отправи към метрото

Изведнъж заваля дъжд. Рови пет минути из чантата си, но не успя да си намери чадъра. Вървеше под дъжда и плачеше … Не знаеше какво ще стане от тук нататък, къде ще иде. Някъде в дълбините на душата си съжаляваше за това, което направи. Вече беше прогизнала от проливния дъжд, но седна на една пейка.

Така седя повече от два часа. Никой не забеляза, че плаче. Никой не искаше да забележи. Всички бързаха към домовете си, там бе топло и уютно. Никой не се разтревожи за Даша. А тя не спираше да плаче …


Изминаха много часове, стана, избърса с ръкав мокрото си лице, тушът остави зловещи черни следи по лицето й. Чувстваше се излишна, никому ненужна. Тръгна без посока… Никога не беше идвала на тази улица … Дори не знаеше къде точно се намира …

Дъждът продължаваше да вали, сякаш за да скрие сълзите й … Не знаеше какво я чака от тук нататък … Зави й се свят … Падна … Какво се случи по-нататък не знаеше … и нямаше да узнае …

Даша умря … Блъсна я кола … Беше само на 16 години. Не успя да каже: “Мамо, тате … Обичах ви … и Томи също … Много, много ви обичах. Простете ми за всичко…“