Емо стил

Седеше на прозореца, скръстила крака и гледаше долу. Той вървеше по пустата улица и пушеше … Мислеше си колко го ненавижда … Той мислеше, че му е безразлична …

Никога не е плакала – беше твърде горда. Не беше допускала любовта в живота си, просто защото се страхуваше от болката ... Той често сменяше момичетата ... Никога не беше обичал, докато не срещна нея. Тя беше в девети клас, той в десети. Срещнаха се случайно – тя излизаше от библиотеката, той вървеше по улицата.

Бързаше по стъпалата, а той беше с гръб и не я видя ... книгите паднаха на земята ...
- Извинявай ...
- Случва се ...
Заедно събраха книгите.
- Архитектура?
- Искам да вляза в архитектурния ...
- Аз съм Миша – усмихна се той
- Лиза – усмихна се в отговор
- Да ти помогна да ги занесеш?
- Благодаря, мога и сама ...
- Настоявам.
- Ок.
Тръгнаха заедно по улицата, не говореха за нищо конкретно, общи неща... изпрати я до дома й.
- Може ли да ти звънна днес?
- Защо? – хладно попита
- Харесваш ми. А аз не ти ли харесвам?
- Добре тогава, може да ми звъннеш – и продиктува номера си.
Така започна всичко ... Често се разхождаха, често просто мълчаха. Беше им добре заедно. И ето първата целувка ... беше вълшебно.

Тя постоянно си повтаряше, че това е просто приятелство, а той че това е поредното момиче. Вървеше, беше се замислила за нещо и когато вдигна очи ... краката й се подкосиха. Беше срещу нея, целуваше се с друго момиче ...
- Ненавиждам те!!! – крещеше тя
- Защо крещиш? – хладно попита
- Как можеш?
- Извинявай, но вече имам друга ...
- Знаеш ли, все ми е едно!
- Радвам се! Защо стоиш тогава тук? Върви си!
Тръгна си, а той остана загледан след нея ...

Седеше на прозореца, скръстила крака и гледаше долу. Той вървеше по пустата улица и пушеше … Мислеше си колко го ненавижда … Той мислеше, че му е безразлична …


Не знаеше какво да мисли, нито какво да прави... «Но ако не го обичам, защо ми е така ... болно?». По бузата й се търкулна сълза, първата сълза в живота й. Сълза от мъка и болка ...

«Ненормална!» - мислеше си той. И на мен ми е все едно дали ще е с мен. Не ми е нужна! Но тогава защо ми е така ... тъжно?»

Стана от прозореца ... «Не, не мога повече така. Много ми е болно. Не мога да живея с тази болка ...» - още плачеше. Не искаше да плаче, но сълзите сами се стичаха. Вече беше решила ... Животът й без него нямаше смисъл ... «Но защо? Защо не искам да живея без него? Дали го обичам? Май ... да ...». Спомни си, колко хубаво й беше с него ... колко нежни бяха целувките му ...

Пушеше ... Пушеше цигара след цигара. Нервите му бяха опънати докрай. Спомняше си ... очите й, ръцете, устните ...

- Не! Ще живея! – каза на себе си тя – Изпепели душата ми, вътре е пусто и хладно ... Но аз съм силна! Ще живея! Ще живея заради нас!

Повече никога не допусна любовта в живота си – страхуваше се, че може отново да преживее същата болка ... Той продължи по същия начин, не обичаше никоя – изгуби единствената ... Сега е първа година в Архитектурния, той – втора в Икономическия ... Излизаше от библиотеката, а той вървеше по улицата. Бързаше по стъпалата, а той беше с гръб и не я видя ... книгите паднаха на земята ... Наведе се да помогне ... Сърцата им забиха като луди ...
- Аз съм миша – неуверено каза той
Тя се обърна, искаше да тръгне, но той я хвана за ръката.
- Моля те, Лиза, не ме оставяй ... отново...
Целуна я, а по бузите се стекоха сълзи ... Сълзи на щастие ...