Емо стил

Всеки един от нас поне веднъж се оплаквал, че съдбата е била несправедлива с него. Историята, която ще ви разкажа е истинска несправедливост. Прочетох я във вестника и много ме трогна...

Катя и Дима ... Искат да бъдат заедно, но съдбата им е предначертала друго. Не им е писано да са заедно.

Катя е на 28 години, Дима на 34. Обичат се много , но не им е писано да са заедно. И на двамата диагнозата е детски церебрален паралич. На всеки от тях животът е различен, но имат един априлски ден заедно. Вече четири години са заедно, но в началото на май Катя трябва да си тръгне от интерната, в който живее от 18 години, а на Дима майка му ще го отведе у тях.

Катя – вечното момиче, грудно говори. Не може да чете, нито да пише. Сираче от дете. В диагнозата й пише: „Умствено изостанала.” В интерната, в който е отраснала дори няма училище. Така израсна Катя – няма нито знания, нито професия, нито собствен живот, нито право на избор. Четирите стени на интерната – това беше присъдата на младото момиче до края на живота й. Безумно много искаше да бъде с Дима – той беше всичко, което знаеше за живота. И тъкмо любовта не трябваше да я учи. Въпреки всичко в Катя имаше жива душа, голяма и силна, като ръцете й.
Дима, за разлика от Катя, можеше да чете и пише, но не можеше да говори. Не можеше да координира движенията си. Когато през април Димя за пръв път видя Катя в рехабилитационния център, където веднъж годишно ходеха на лечение, от радост му се искаше да подскочи, започна силно да пляска с ръце. Когато пляскаше не се чуваше никакъв звук – не можеше да улучи двете си ръце. От самото си раждане беше прикован в инвалидна количка. Беше почти професор. В дългите зимни вечери пишеше в ноутбука си книга за любовта им с Катя. „Влюбих се в Катя от пръв поглед ...” В Центъра, където се запознаха преди 4 години, този април той запозна да я учи как се казват градовете, играеха на магазин, разказваше й за метрото, в което никога не се беше возил, но беше страшно много за него в Интернет.

Бяха две безпомощни същества, на които всички пътища бяха пресечени. Никой не я беше учил как да живее в този свят, а той никога нямаше да може да го направи. Бяха щастливи заедно, макар и за кратко. Априлският рехабилитационен курс за двамата беше ежегодното пътуване към щастието.

Вкъщи Дима започна да пише обръщения към различни обществени организации, с надеждата да получи подкрепа за лечението на двамата, а Катя се чудеше как да му се отблагодари. Дори и на Нова година не я пуснаха да му отиде на гости, тъй като в интерната смятаха, че това не е любов. Те са болни .... Каква любов? „Не можем един без друг”- неясно продума Катя. Той беше нейният разум, а тя неговите ръце, глас и крака.

Историята на Катя и Дима, които никога няма да видите на улицата и даже не можете да разпитате за съдбата им, е една от хилядите, на които има клеймо „Не им е писано да бъдат заедно”.