Емо стил

Вали ситен дъждец, а аз стоя, унила малка пейка. Аз съм достатъчно стара, стоя в края на парка. Наоколо тишина, само шепотът на листата е тревожен. Преживяла съм много, с тях не споря. Да, този разказ ще бъде не за хората, а за техният живот. И повярвайте ми, колко съм видяла за него ... но да започна от самото начало.

Поставиха ме в този парк много отдавна, даже не помня кога точно. На улицата грееше слънце, пролетта беше в самия разгар, започваха първомайските демонстрации. Градът беше съвсем нов и чист, ох, как всичко се промени за това време! Аз бях тогава съвсем млада, блестях с новата си боя на слънце и се радвах, че съм тук. Паркът беше много голям, но мен ме поставиха на самата алея, първата, много видна. Как се зарадвах тогава! Всичко започна ... празниците си отидоха, а аз радвах хората с нова си боя, със своето съществуване. Хората идваха често и аз слушах за техният човешки живот.

Някои ги помня и до сега. Помня как една двойка идваше всяка вечер, как ме обичаха. Младежът написа върху мен името на момичето, своята любима Марина. Аз не се обидих, а чаках да видя какво ще се случи после. Той я гледаше с безумно влюбен поглед, държеше й ръцете и й говореше, че ще бъде с нея вечно. Дълго време беше така и аз се радвах за двамата, за тяхното щастие. Но, после се случи всичко: те безжалостно се караха, после се сдобряваха, сливаха устните си в целувка, шепнеха си нежни думи ... но след това пак спореха. Името на девойката и до сега е тук, а с него и тя Марина, никога не плаче, никога просто гледа наоколо и си тръгва ... чака него.

При мен често идват старци. Денем. Господи колко ми е жал за тях! Хората бягат по своята работа не забелязват никого даже себе си. Бягат ... а тук е както винаги. С настъпването на утрото заживяват своя самотен живот, забравени, очите им са винаги пълни със сълзи, те нищо не искат. Порасналите им деца идват рядко, внуците почти не ги виждат. Щастливите старци са в домовете си със децата, със семействата си, а самотните тук винаги сами. Аз ги приемам и слушам всичко, целият им живот и повярвайте ми той е много интересен живот. Винаги ми е било мъчно от това че не съм човек и не мога да обясня на хората това, че те винаги трябва да се изслушват един друг. Но аз съм тук, аз просто съм с тях. Разбирам, че изживяват своя живот и не могат да го променят. Много ми е мъчно. Но все пак всяко лято тези самотни старци идват щастливи. Пристигат роднините им и техните очи пак са пълни с щастие. Аз се радвам с тях, винаги.

Лятото тук е весело и шумно. Ученици забравили за уроците, момичета се хихикат, обсъждат момчетата. Всички те са толкова щастливи, защото на тях живота им предстои. Винаги ме предпочитаха, украсяваха ме, изчистваха до блясък, и аз отново влизах в строя, слушах поредната чужда история.

Видяла съм хубаво, лошо, всичко. Виждала съм караници, жестокости, момче лежащо в безсъзнание, а до него момиче обляно в сълзи, с отчаяние крещейки ”за бога помогнете”, а после те идват пак тук. Момчето пребито, но щастливо и момичето, което след това не го остави и винаги беше до него.

Виждала съм жена, четиридесет годишна, бледа и на вид нещастна. Погледът й добър и чист, но пуст до болка. Мъжът й я ударил, но защо не разбрала и до сега. До нея стоеше големият й син и я успокояваше, но се виждаше, че нищо няма да й помогне.

Аз съхранявах дневник на чуждият живот. Мисля си на кого щяхме да сме нужни иначе ако ги нямаше тия хора. Още помня момичето, което чакаше баща си; тя беше толкова щастлива, че ще го види.

При мен са се обяснявали в любов, разделяли са се, сдобрявали са се, запознавали са се. Всички тук. Аз живях, а заедно с мен живяха и те, хората, които ще помня винаги.
Сега съм стара. Да, времето не щади никого дори и мен. Живея все същия живот, слушам шепота на листата, градът, за който аз толкова научих. Старата алея и до сега се пълни с хора, и всеки ден ще бъде така. Сега аз ще чакам всеки ден още нови истории.