Емо стил

Тя вървеше по улицата, не забелязваше нищо наоколо. От слушалките на плейъра й ревеше музика. Въпреки че беше облачно и бяха на лице първите признаци, че скоро ще завали, тя се усмихваше. Чувстваше вятъра и лекия хлад. Чувстваше се свободна. Нямаше значение какво ще си помислят хората за нея. Вървеше по улицата и пееше до болка познатата песен. Текстът й напомняше за миналото.

Той се прибира вкъщи уморен. От време на време си оправя очилата, които постоянно се смъкват на долу. През по-голямата част от пътя гледаше в земята, но внезапно спусналия се вятър го накара да вдигне поглед. И тогава я видя – съвсем безгрижна, тя вървеше пред него. Дори и в гръб му беше до болка позната. В действителност почти всеки ден я виждаше като се прибираше към тях. Всеки път се чудеше дали да не я настигне и да се запознае с нея. Разбра, че повече не трябва да чака. Ускори крачка, настигна я и поздрави. Тя учудено го погледна и махна слушалките. Тази крачка му струваше толкова усилия, а тя дори не го чу. Побиха го тръпки. Но реши, че щом веднъж вече беше започнал, нямаше място за отстъпление.

- Здравей!
- Здравей – не много въодушевено каза тя
- Аз съм Дима. Заета ли си?
- Прибирам се вкъщи. Аз съм Таня.
- Много ми е приятно. Наистина. – Дима се усмихна и се загледа в очите й. Таня се заинтересува от тези сини очи. Изглеждаха добри … - Искаш ли да се поразходим? – попита
- Може, но не повече от час.
Дима стоеше и не можеше да повярва, че тя се съгласи. От няколко месеца се страхуваше дори да я приближи. А сега … сега сърцето му щеше да се пръсне от щастие …