Емо стил

Дъжд … мрачно, тъжно … седя на една пейка … мокра от глава до пети. Глупава картинка … Не, не съм се побъркала, просто се прощавам с родното място, там, където премина цялото ми детство … в този град, тези улици, тази пейка …

Всички очакват с нетърпение утрешния ден – за тях той е интересно приключение, а за мен – страх пред новото, непознатото.

Утре излитаме … много на далеч от тук. “Така трябва” – сухо отвърнаха родителите ми – “Когато пораснеш, ще разбереш…” Аз и сега съм голяма, но не ги разбирам. Та аз имам чувства! Защо за възрастните те не са важни? Тук остават всичките ми приятели.

Просто искам да разбера, нали всички сме еднакви … защо някои остават и се примиряват, а други цял живот се скитат, сменят град, държава, приятели. Може даже да се каже, че изменят на себе си, защото тъкмо свикват с този пейзаж, миризмите, звуците, тъкмо се влюбят и вече започват да търсят нещо ново … и така постоянно …

Всички смятат, че още съм малка, глупава и нищо не разбирам … Прекрасно разбирам всичко и дори когато чувам неискрения тон в думите “Не се вживявай толкова, със сигурност ще се върнем отново …”, се опитвам да повярвам, но не се получава.

Няма да се върнем повече тук! Знам го! Приятелка ме посъветва да се примиря, промяната не винаги е толкова страшна, може би ще свикна …

А дори и да повярвам на успокоителните думи на родителите ми,че ще се върнем … Кога ще стане това? Ще намерим ли нашата улица, нашият дом. Ще си спомним ли къде сме живели?

Да става, каквото има да става. И както казва моят баща, който обича умните фрази: “Това, което се случва е за добро …”. Да, напускайки родния дом губим много, позволяваме в душата ни да господства носталгията по родния край.