Емо стил

Седя пред широко отворения прозорец, отпивам от чашата с горещото ароматно кафе, пуша цигара след цигара и гледам как нощта се спуска над града … Светят милиони разноцветни светлини, светлината им напомня брилянти. Вятърът се заиграва с косите ми.

Навън е неописуема тишина. Страшно е да нарушиш тази крехка идилия … В далечината чувам как последните тролеи отиват към депото …Чуват се стъпки на влюбени двойки, които се разхождат …


Заплаках … А всичко започна толкова красиво … Всички казваха: “Чудесна двойка сте!”. Той беше брюнет с малка гърбица на носа, а аз блондинка с прекрасни зелени очи. Когато бяхме заедно времето летеше неусетно. Жалко, че не беше вечно … Всичко свърши …

Имах мечта, да се кача на най-високата точка и от там да се любувам на звездите. Една вечер седях на покрива на един висок блок и им се наслаждавах. Видяхме две красиви звезди, които бяха една до друга, не бяха толкова, ярки, колкото останалите, но бяха заедно … Едновременно и двамата произнесохме: “Това са нашите звезди!”. Започнахме всяка вечер да идваме тук. И всяка вечер виждахме нашите звезди.

Минаха седмици, месеци …
Както обикновено ме изпрати до дома ми ... «Утре в шест на нашето кафене» - каза, целуна ме и тръгна. На следващият ден както обикновено отидох в нашето кафене, но той не беше там ... «Закъснява ... Забавно ... за пръв път от шест месеца закъснява» ... 10 минути ... 15 ... 20 ...Още го няма. Звъннах в тях и майка му каза, че е излязъл преди повече от два часа ... скоро разбрах, че него вече го няма ... Преди да дойде на срещата отишъл в парка да набере маргаритки, любимите ми цветя ... Така и не се върнал от парка ... Убили го ...

Сега стоя на прозореца и за всичко виня себе си ... Една крачка ... една крачка и ще бъдем заедно ... Само една крачка ...

Прозорецът остана широко отворен ... На пода лежеше недопушена цигара и чаша с недоизпито кафе ... Вятърът продължаваше да си играе ... със завесите ... На небето ярко горяха двете звезди ... Двете техни звезди ...