Емо стил

Гледам се в огледалото, светлината отразява образа ми. Но напоследък огледалото сякаш се е повредило. Виждам едно момиче, чуждо на мен и на света. "Коя си ти?" тихо пошепвам. А момичето от огледалото ми отговаря: "Аз съм истинското ти аз." Истинското ми аз... но това е невъзможно! Аз не съм такава. Гледам я, гледам "истинското ми аз", но то си остава все така чуждо. "Ти не може да си аз, аз не съм такава". Момичето се смее: не разбирам какво смешно има. "Грешиш, това си ти - приеми го най-после" Страхът в мен се надига: "Ами ако това момиче е право? Ако наистина съм се променила до неузнаваемост?" Страхът ми расте. "Нима съм се променила, въпреки всичко, целия труд, цялата борба, нима те са били напразни?! Огледалце, моля те, покажи ми истинската ми същност..." Чуждото момиче изчезва и вместо него се появява мрак, не, светлина - борба между двете, сякаш не знаят какво да правят: объркан някакъв силует се лута напред, назад - върви през тъмни тунели към точка светлина, но все не я достига. Тъжна гледка, тъжна и потискаща.

Изпищявам. В миг осъзнах, че съм чужда на самата себе си. "Коя съм аз?", едва-едва изричам. Безмълвна тишина посрещна скритата ми молба. Усещам някого зад гърба си, уплашена се обръщам. Ето го непознатото момиче от огледалото. "Коя си ти?" - спокойно ме попита. - "Не зная." - отговарям. Тя тихо поклаща глава и строго ме поглежда. "Коя си ти?" - строго повтаря си въпроса. През сълзи повтарям отговора си. - "Не зная!" Тя сякаш се ядоса: - "Защо не знаеш?" Не знам какво да й отговоря, да, защо не знам? "Прекалено много съм се променила и затова загубих връзката със себе си." - това беше единственото което можах да измисля. "Защо тогава не се потърсиш?" Да, тя е права трябва да се намеря - отново. Затварям очи и започвам тихо да се зова "Лена, къде си, ела, върни се при мен." Усещам как момичето си отива бавно. "Чакай, не си отивай! Аз даже не знам коя си!" - викам аз след нея. Тя спира и се обръща "Скоро сама ще разбереш коя съм, но сега вече не ти трябвам."

Оглеждам се, та аз съм на пет години! С дълга сламеноруса коса, сплетена на плитка, с лунички на лицето. Как така? Нима съм се върнала в миналото. Чувам приближаващи се стъпки обръщам се и... някакво друго момиче идва към мен. "Ела с мен, аз ще ти помогна да намериш това което търсиш." - нежно ми каза и ме хвана за ръката. "На къде отиваме?" - плахо питам я аз. - "И ти коя си?" - беше следващия ми въпрос. "Аз съм част от теб - добрата ти страна, а това преди малко беше съвестта ти. Ти търсиш истинското си "аз", ще ти покажа къде си го затворила." "Нима сама съм се затворила?" Лекото й кимване потвърди опасението ми. Скоро пристигнахме пред една огромна порта, а пред нея стояха на стража два скорпиона. Опасни, жестоки и величествени, те не пропускаха нищо да мине покрай тях. "Направете път на господарката си!" силно извика им добрата ми страна. Двете чудовища се втренчиха в мен, а краката ми се подкосиха от страх. Нима е толкова опасно да намериш себе си?

След малко се отдръпнаха от пътя и минахме през портата. Зад нея светът е жесток. Мрак, пустота, отчаяние - цялото зло, събрано на едно място. Исках да се върна, но тя ме спря: "Хайде малката ми, продължавай, почти стигнахме." Успокоих се, помислих този пропаднал свят за себе си, но не бе така. Оказа се, че съм скрила истинското си аз на място, където нито аз, нито някой друг би имал желание да го посети. Много пътеки, същински лабиринт, но аз вървях, сякаш спомнила си пътя и скоро се озовах пред огледало, скрито зад дебело перде. С треперещи ръце смъкнах прашното парче плат. В огледалото имаше едно момиче - весело ми махаше. Играе си. Изведнъж осъзнах - това съм аз - малко момиченце, което не иска да порасне. От другата страна имаше още едно огледало, то ми показа как в стремежа си да съм като другите, постепенно загубих връзката със себе си.

Изведнъж всичко се завъртя и аз отново се озовах в къщи пред огледалото, но този път вместо непознатото момиче от огледалото ме гледаше малкото весело момиченце, което срещнах сред този разрушен, напуснат от всичко живо свят.