Емо стил

Настъпи утрото … Хората се събудиха и се разбързаха всеки на някъде. Събудиха се и птиците – пееха любимите си песни. Събудиха се и цветята и дариха всички с разноцветната си красота.

Настъпи утрото, но неговата нощ беше безкрайна. Слушаше гласовете на хората, песните на птиците, усещаше аромата на цветята, но всичко това беше някъде далеч от него, някъде отвъд границите на неговия живот … Някога обичаше всичко това, но ослепя … беше на 19 години, твърде млад, а вече умираше. Дните му бяха дълги като цели години. Красивите смолисто-черни коси се спускаха до раменете му, но очите опустяха … бяха все същите красиви очи, но бяха празни …

Знаеше: повече не можеше да продължава така. Омръзна му такъв живот, самотен живот … Чувстваше: днес беше последният му ден… Придържайки се към стената стигна до единствия си приятел – старият роял. Седна, внимателно и с много любов забърса праха по капака му. Отдавна не беше свирил. Роялът отдавна престана да дава признаци на живот, точно както него. Тънките, бледи пръсти се докоснаха до клавишите. Отначало неуверено, а после … музиката изпълни дома му. Музика, извираща от душата на пианиста и рояла. Стените не можеха да я удържат, излезе през прозореца. Всичко наоколо бе покрито с дъжд от сълзите на плачещия роял. Времето спря …Хората, забравили за работата си, слушаха очаровани … Птиците притихнаха, не смееха даже да помръднат, за да не прекъсне музиката … Цветята се разтвориха още повече за да могат с всяка своя частица да усетят музиката … А той свиреше …

Доскоро безпомощен и сляп, сега той беше по-силен от всички и всичко: по-силен от времето, по-силен от Бог … Последни ноти … и това беше всичко. Това беше последната му мелодия. Последната в неговия живот …

Настъпи утрото … Хората се събудиха и се разбързаха всеки на някъде. Събудиха се и птиците – пееха любимите си песни. Събудиха се и цветята и дариха всички с разноцветната си красота. Настъпи утрото, но неговата нощ завинаги ще си остане безкрайна …