Емо стил

Последните месеци бяха трудни, майка й се разболя. Но не й казваха от какво е болна. В главата на Лена изникваха въпроси, отговорите на които не бе сигурна, че иска да узнае - “Защо ходят толкова често до Москва? Нещо не е наред ... знам че са й правили операция, но защо?! Каква е тази страшна болест? Химиотерапия?! Какво за бога става тук?!” Нещата ставаха все по-сериозни. Преди три дни на посещение в болницата сестрата случайно каза: “…с този счупен гръбнак няма как да се прибере…”


Очите на Лена потънаха в сълзи. Горещи сълзи, които се стичаха по детското й лице. Гледайки майка си на легло, отслабнала и изнемощяла, знаейки че не може да й помогне. Това я убиваше бавно и болезнено. Единственото, за което мечтаеше бе отново да са щастливо семейство. Както когато бе на десет и я учиха да кара ролери на улицата пред блока.

Днес Лена отново отиде до болницата за да види как е майка й …изкачи стълбите до втория етаж, мина по вече познатия коридор. Влезе в стаята в края на коридора. В отражението на огледалото видя система. Влезе в стаята и седна до леглото на майка си. Баща й говореше с Игор, братът на Лена. ”Мамо, мамо как си? Искаш ли вода? А нещо да хапнеш?”. Майка й я погледна, но очите и не трепнаха. Сякаш не я позна …Не позна собствената си дъщеря! “Мамо, аз съм…Лена, ето и Игор е тук. Дойдохме да те видим.” Майка й се усмихна. В този момент на Лена й идваше да изкрещи от радост. За първи път от два месеца виждаше майка си усмихната. Беше забравила как изглежда …Майка й шепнеше, опитваше се да говори, опитваше се да й каже нещо. Беше прекалено трудно, след всичкия този морфин, който й бяха дали …Всеки ден беше страшен, Лена си мислеше, че няма да го преживее …

След 40 минути тръгнаха …на излизане в очите на Лена се давеше всеки, който погледне. Сестрите вече не обръщаха внимание. Стълбите бяха в полумрак и Игор не можеше да види какво става със сестра му, въпреки че минаваше през същия период. Лена не спираше да мисли за майка си - приличаща на скелет, на легло, защото не можеше да върви, не може да говори и да яде, със система до ръката си. Сълзите се стичаха, а с тях болката ставаше все по-силна, но никой не можеше да й помогне.

Единственото, за което копнееше бе някой, с който да говори, на който да сподели. Приятелките й знаеха колко й е тежко, но не знаеха за какво точно става въпрос. Лена бе в мъгла, студена мъгла, от която се носеше аромат на беда. От никъде не се виждаше светлинка надежда.

Когато се прибра, Лена потърси старите снимки на майка си, които заедно разглеждаха един път в годината. Щом намери кутията веднага я отвори. Спомените нахлуха в главата й без покана …Чувстваше се толкова самотна, толкова изоставена, макар да знаеше, че докторите правят всичко по силите си …

Днес Лена разбра, че раната от операцията на майка й трудно заздравява. Тази рана я мъчеше от четири месеца. Убийствена болка пронизваща плътта й. Всеки път щом си поеме въздух сякаш някой срязва левия й бял дроб. Още една болест към дългия списък, чийто край вече не се виждаше …

Денят си отиваше, на смяна идваше нощта. Когато мракът поемаше всичко в свои ръце. Когато яростни писъци разцепваха въздуха. Тези вечери бяха страшни …и въпреки че отклоняваше мислите си от грижите, за да може да се наспи, те пак навлизаха в съзнанието на Лена. Студени като ледения дъх на самотния скитник, чийто рани няма кой да превърже. Лена си мислеше за всички деца, чиито родители са болни; които живеят при бабите и дядовците си; които нямат дом и храна.Тогава тя се чувстваше късметлийка, все пак имаше майка, баща, баба и брат, които я обичаха много. Обичаха я с цялото си сърце. Но въпреки всичко тя се чувстваше самотна …Нямаше кой да й помогне в този труден за нея момент! Всичките й познати показваха разбиране, но дали наистина разбираха. Дали наистина знаеха какво й е? …