Емо стил

Десетия етаж. Вечер. В ушите ми кънти неговия глас. Как ми се иска да се бях вслушала в молбата му … И да бях отстъпила … Но не! Вече направих своя избор. Твърде много се борих с живота. Разбрах, че мечтите ми са нереални. И ето ме тук – на перваза на прозореца. Така и не можах да го видя. Но това не е важно. Последен полъх на вятъра … Последен и единствен скок в бездната …


Бил уморено крачеше по улицата. Късно е, вече го чакаха в хотела. Улицата бе пуста. Пресече улицата. Беше се унесъл в мислите си, когато чу:
- Бил, спри!
Рязко се обърна. Нямаше никой. Чуха се спирачки, взрив ... Бил рязко се отдръпна, подскочи и погледна пътя. Там, където трябваше да бъде буквално след секунда, с бясна скорост се блъснаха джип и бензиновоз. Дишането му се беше учестило от преживения шок. Отново се огледа. Нямаше никой наоколо. Гласът сякаш прозвуча в главата му. Какво беше това? Ангел?
- Не, не вярвам в това! – каза си и тръгна към хотела
В хотела дълго време не можеше да дойде на себе си. Лежеше в леглото и не можеше да разбере какво се беше случило. Неусетно беше заспал. След малко някой го събуди, отвори очи – до леглото му стоеше момиче. Гледаше и не вярваше на очите си.
- Сбъдна се мечтата ми – каза момичето и се приближи до него
- Коя си ти? Какво правиш тук? – объркано попита Бил
- Трябва да внимаваш по тъпя, Бил!
- От къде знаеш това? – в очите му се четеше страхът
- Аз те предпазих – въздъхна момичето
- Ти?! Но коя си ти?!
- Аз съм душа, Бил! Твоята душа. Не можех да допусна да се озовеш под камиона.
- Но, как е възможно? – бил не вярваше на случващото се - Ангел ли си? Да, знам – ти си ангел!
- Не, не съм ангел! – по бузата на момичето се търкулна сълза – Аз съм обикновено момиче – скочих от десетия етаж. Тялото ми сега е в болницата. Но чувствам, че няма да остане още дълго там ...
- Дължа ти живота си! Бих направил всичко за да си щастлива! Даже не знам името ти!
- Казвам се Вероника. Вече съм щастлива, благодаря ...
- Но защо си скочила?!
- Защото те обичам ...

Бил отвори очи. Навън беше тъмно. В стаята нямаше никой. Скочи от легло. Истина ли беше това или просто сън? Беше убеден, че е сънувал, но въпреки това грабна телефона и набра някакъв номер.
- Трябва да разбера постъпвало ли е в някоя болница момиче на име Вероника, скочило от десетия етаж?
Нервно крачеше из стаята, докато чакаше да му отговорят.
- Да, в 17-та болница има момиче в много тежко състояние на име Вероника.
- Благодаря!
Набързо се облече и хукна към болницата. Когато влезе в стаята, видя момичето от съня си. Бледо лице, безжизнени очи, цялото й тяло беше в рани. Взе ръката й и каза:
- Недей! Не умирай!
- Остави ме! Вече нямам никакви шансове – чу глас зад гърба си.
Обърна се – както си и мислеше, нямаше никой в стаята освен тях двамата.
Отпусна се до леглото, на което лежеше момичето.
- Защо си отиваш? Не ме оставяй! – отново взе ръката й
Устните на момичето се размърдаха и то промълви:
- Винаги ще бъда до теб ...
- Вероника, чуваш ли ме? Не умирай, моля те!
- Трябва да напуснете стаята! Тя трябва да почива! – чу гласа на доктора, който бе влязъл в стаята.
- Не, няма да си тръгна! Вероника, чуваш ли ме?
- Изобщо не трябва да сте тук – докторът избута Бил от стаята.
Някой го хвана под ръка и го изведе. Сълзи замъглиха очите му, знаеше, че душата на това момиче го спаси тази вечер.
- Защо не искаш да живееш? – сълзите вече се стичаха но лицето му. – Върни се, моля те!
Прекара целия ден в болницата.
- Сърцето й спря – чу се иззад отворената врата
Появиха се първите звезди в небето, когато бил тръгна към хотела.
- Обичам те, Вероника ... – прошепна той във вечерната тишина.
Сякаш в отговор на думите му в небето изгря още една звезда. Беше най-ярката от всички ....