Емо стил

Животът просто й омръзна … тя стоеше на деветия етаж и гледаше на долу. “Проблеми с родителите, непоносимото даскало, гаджето ме заряза … Всичко може да свърши …” мислеше си Катя. Погледна, долу нямаше никой, подготви се и … изведнъж се отдръпна назад. Изплаши се …

Пред нея стоеше малко момиченце в лятна рокля. Държеше плюшен мишок в ръце и се беше взряло в нея.
“Какво правиш тук? Ще изстинеш, зима е!” – възкликна Катя.
“Дойдох да те спася” – спокойно каза момиченцето.
Катя се смути.
“Но как ще ме спасиш? Така или съм решила да умра!”
“Няма да го направиш! Искаш ли да ти разкажа за живота? Знам всичко за него” – тихо каза момиченцето.
“На мен? За живота? Та ти си само на пет години, ако не и по-малко”
“Провери! Попитай ме каквото искаш”
“Знаеш ли какво изобщо е мъка” – развика се Катя
“Мъка? Да, обгръща те като дим. И боли …”
“А сълзи? Нищо не знаеш за тях! Мечтая да плача така, както ти плачеш, ако не ти купят бонбони!”
“Не, това не са сълзи. Сълзите – това е солената вода, която се стича по бузите ти, когато те обгърне мъката”.
“А чувствата?”
“Чувства? Те са там, където има и сълзи, и мъка”
“А болката?”
“Болката? Също както чувствата. Всичко е вътре”
“Но откъде знаеш всичко това? И къде са родителите ти?” – удиви се Катя.
“Те са далеч от тук. Понякога ги наблюдавам от горе”
“… как?”
“Аз съм ангел, не го ли разбра? Мечтая да съм на твое място – да ходя на училище, да се мъча над домашните, да слушам как родителите ми все са недоволни от мен, да тъжа, че гаджето ме е изоставило …”
“Но … защо си умряла?”
“Даже не успях да се родя… В единадесетата седмица от бременността мама направи аборт. Тя ме уби, а аз така мечтаех да видя света …”
Катя заплака.
“Защо плачеш? Всичко си имаш” - попита момиченцето.
“Плача, защото ти нищо нямаш”
“Не плачи. Имам теб. Аз съм твой ангел. Не тъжи. Погледни още веднъж на долу и помисли струва ли си”
Катя изтри сълзите и погледна надолу.Вървяха хора, търсеха елхи, усмихваха се, поздравяваха се с настъпващите празници. Сред тези хора Катя видя и Него. Държеше букет и въртеше около мястото, където за последно се видяха.
“Дима?” – радостно извика Катя
“Катя? Какво правиш там горе? Простими, държах се като глупак”
“Знам” – засмя се Катя.
Обърна се, искаше да благодари на момиченцето. Но зад нямаше никой …Погледна към небето и тихо каза: «Благодаря».